Все още ръмеше. Блестеше асфалтът, черен и мокър, светеха прозорците на къщите отвъд гората, капките сънливо шумоляха в листата, ниските облици надвисваха като влажен и топъл пухен юрган. В локвите се пречупваха отблясъците на фенера. Всичко беше както винаги, както обикновено, уютно и тихо в шумолящия дъжд, само в зданието зад нас бе останала машината, която широко отваряше миналото.
— Слушай! — поривисто хванах Игнатиев за рамото. — Ако това е само началото, какво ще бъде след десет, след сто години?
— Какво ще бъде ли? — стрелна ме той със странна усмивка. — Ще бъде това, че нашите потомци, ако пожелаят, ще чуят и твоя въпрос, и моя отговор.