— Никой елф няма да ви я даде, ако не получи от вас обещание за послушание!
Джерард се ужаси.
— Какви са тия глупости! Няма никакво време за игри!
— И да има, и да няма, аз се пазя от измама. Този камък ще ви дам, ако…
— Камъкът ни трябва, само за да намерим Саймън — прекъсна го Джерард. — След това веднага ще ти го върнем!
Малчо го изгледа иронично, не каза нищо, изви очи нагоре и започна да разглежда тавана.
— Обещавам ти, че няма да го давам на никой друг, освен на Мелъри… И на Саймън, разбира се. Хайде, дай го! Та нали ти ни предложи да го търсим!
— Човекът рядко действа честно, обещанията си нарушава лесно! — изсъска духът.
Джерард стисна устни. Задави го чувство на безсилие, после го обзе неудържим гняв. Той сви юмруци.
— Дай камъка!
Малчо не каза нищо.
— Дай ми камъка!
— Джерард, успокой се! — намеси се Мелъри.
Но Джерард не я чу. Пред очите му причерня, ушите му писнаха и той сграбчи Малчо. Дребният дух започна да се гърчи в ръцете му. Превърна се в гущер, после в плъх, който ухапа Джерард, след това се преобрази в мокра хлъзгава змиорка и се опита да се изхлузи. Джерард обаче беше по-силен и успя да задържи змиорката. Камъкът се плъзна и се търкулна на земята. Джерард го настъпи с крак, грабна го и едва тогава пусна Малчо. Дребосъкът мигом изчезна.
— Може би не трябваше да постъпваш така с него… — обади се Мелъри.
— Не ми пука! — Джерард засмука ухапания си пръст. — Трябва да намерим Саймън.
— Това нещо действа ли?
— Сега ще видим.
Джерард вдигна камъка, нагласи го на окото си и погледна през прозореца.
Глава трета
През дупчицата в средата на камъка Джерард видя гоблините. Бяха пет. Имаха глави на жаби, а очите им бяха мъртвешко бели, без зеници. Отстрани на главите им стърчаха уши, които приличаха на котешки, но без косми. Зъбите на гоблините бяха всъщност парчета стъкла и остри назъбени камъни.
Зелените издути тела на петте чудовища се носеха бързо през ливадата. Единият гоблин влачеше мръсна, лекьосана торба, а другите душеха въздуха като кучета. След малко всички се насочиха към бараката за каретите. Джерард отстъпи толкова бързо от прозореца, че щеше да се спъне в голяма стара кофа.
— Идват право към нас! — прошепна той.
Мелъри стисна още по-силно дръжката на шпагата. Кокалчетата на пръстите й побеляха.
— А Саймън? С тях ли е?
— Не го виждам.
Тя се надигна леко и надникна навън.
— Не виждам нищо.
Джерард стисна камъка в дланта си и се приведе още по-ниско. Гоблините отвън приближаваха. Той съвсем ясно чуваше как грухтят и душат, но не посмя да погледне отново през отвора на камъка. Внезапно голяма буца пръст се разби в стената до прозореца.
— Идват! — прошепна той и напъха справочника в ученическата си раница, но не му остана време да я закопчае.
— Идват ли? — възкликна Мелъри. — Не идват, а са тук!
По стената отвън се чу дращене на нокти, а изпод черчеветата на прозореца захвърчаха тресчици. Стомахът на Джерард се сви на топка. Не можеше да помръдне от ужас.
— Не можем да стоим така. Трябва да направим нещо! — зашепна той.
— Трябва да изтичаме до къщата — каза Мелъри, също шепнешком.
— Няма да можем — поклати глава Джерард. Спомни си за острите зъби и нокти на гоблините.
— Ще трябва да можем. Тия чудовища ще откъртят още няколко дъски и са вътре…
Джерард кимна колебливо, но после решително тръсна глава и се подготви да се изправи. Като въртеше неумело камъка между пръстите си, той се опита да го нагласи в чудатия монокъл и да го прикрепи към главата си. Клипсът стисна носа му като щипка.
— Ще тръгнем по мой знак — нареди Мелъри. — Внимание! Едно! Две! Три! Сега!
Тя отвори вратата и двамата хукнаха към къщата. Гоблините се втурнаха след тях. Нечии остри нокти сграбчиха Джерард. Той се отскубна и продължи да тича.
Мелъри беше по-бърза от него. Тя почти стигна къщата, когато един от гоблините докопа якето на Джерард и го дръпна силно. Джерард се просна по корем в тревата. Камъкът изхвърча от монокъла. Той заби пръсти в земята и се опита да се задържи, но някой го дръпна и го повлече назад. Момчето почувства как някой задърпа ученическата му раница и изпищя.