Джерард извади джобното си ножче. То беше с отвертка, малко ножче, ножички, пиличка и държател-гнездо, в който някога бе имало клечка за зъби.
Момчето внимателно завинти рамките и здраво закрепи камъка на мястото му.
— Браво! — похвали го Мелъри. — Дай сега да вържа това чудо на главата ти.
Тя нагласи кожените връзки и ги върза здраво. Джерард трябваше да примижава, за да вижда както трябва, но камъкът вече беше много по-стабилен.
— Вземи и това — Мелъри му подаде една сабя. Беше тренировъчна, върхът й не беше остър и той не знаеше дали ще му свърши работа.
Все пак, друго беше да се чувства въоръжен. Джерард напъха справочника в раницата, провери още веднъж връзките на монокъла и като държеше сабята пред себе си, започна да се спуска по склона на хълма към притъмняващата гора.
Трябваше час по-скоро да намерят Саймън.
Глава четвърта
Когато навлязоха сред дърветата, Джерард усети лек хлад. Въздухът тук беше различен, наситен с миризмата на растения и влажна земя. Цареше зловещ полумрак. Двамата с Мелъри си пробиваха път сред плетеници от бодливи храсталаци и високи дървета с клони, натежали от паразитните стъбла и големите кълба на имела.
Над главите им грачеше някаква птица. Крещеше остро, тревожно, сякаш предупреждаваше някого, че в гората влизат неприятели. Бодливи клонки ги удряха безмилостно през лицата. Земята под краката им беше влажна и хлъзгава, покрита с мъх. В далечината ромонеше вода.
Чу се свистене. Бърза кафява сянка прелетя между дърветата и на най-ниския клон на отсрещното дърво кацна бухал. Бухалът изви глава към тях, после заби клюн в мишлето, което държеше между ноктите си…
Мелъри си проби път през голяма туфа бодливи храсталаци и Джерард я последва. По косата и дрехите му се полепиха безброй бодливи топчици. След малко заобиколиха гниещия ствол на паднало дърво, което гъмжеше от големи черни мравки.
— Ето оттук! — Мелъри кимна към един счупен клон и посочи изпомачканите стъбла на група папрати. — Минали са оттук.
Следата от изпочупени клони и смачкани треви скоро ги изведе до буен поток. Гората беше станала по-гъста и по-тъмна, огласяха я зловещи тайнствени звуци. Внезапно ги връхлетя рояк комари. Насекомите засвириха в ушите им, повъртяха се, нахапаха ги, после отлетяха към другия бряг на потока.
— Е, какво ще правим сега? — попита Мелъри. — Виждаш ли нещо?
Джерард се взря през камъка и поклати глава.
— Не, няма никой. Предлагам да вървим край потока. Рано или късно следата ще се появи отново.
Двамата тръгнаха по брега през гъстата гора.
— Мелъри, спри! — прошепна внезапно Джерард и се взря в един огромен дъб. На клоните му бяха накацали малки зелени и кафяви същества. Крилата им приличаха на листа, но лицата им бяха като на хора. Вместо коса на главите им растяха треви и цветя.
— Какво има? — Мелъри вдигна шпагата си и отстъпи две крачки назад.
— Струва ми се, че… Струва ми се, че виждам елфи.
— Не знам какво виждаш, но си се облещил като глупак… Изплаши ме.
— Те са просто… Невероятни са! — На Джерард му беше трудно да обясни на сестра си.
Едно от малките същества литна към него, той протегна длан и с почуда видя как съществото каца на пръста му. Малката горска феичка примигна и го загледа с черните си очи, а крачетата й загъделичкаха дланта му.
— Джерард, какво правиш? — дръпна го нетърпеливо Мелъри.
От звука на гласа й феичката подскочи, излетя, направи няколко кръга във въздуха и изчезна сред листака над главите им.
Слънчевите петна, които просветваха тук-там между дърветата, придобиха оранжев оттенък. В далечината потокът се разширяваше и минаваше под развалините на стар каменен мост.
Когато доближиха моста, Джерард усети как кожата му настръхва, макар че наоколо нямаше и следа от гоблини. Тук потокът ставаше много широк, повече от седем-осем метра. Водата по средата беше по-тъмна, сигурно защото там бе много дълбоко.
Внезапно прозвуча далечен писък — сякаш някой стържеше метал в друг метал. Мелъри спря, погледна към отсрещния бряг на потока и се ослуша.
— Чу ли това?