Чувствайки се много по-добре от дни насам, Кристи се пъхна в леглото и веднага се унесе. По някое време през нощта се събуди от силна болка, толкова дълбока, че сякаш я разкъсваше на парчета. Липсваше й Нийл. Чувстваше липсата му с всяка фибра на съществото си. Млякото й отдавна беше спряло и болезнената празнота в гърдите й й напомняше за самотата. Ридание сви гърлото й, когато си спомни личицето му. Дали я помнеше?
Мислите й се насочиха към Синджън. През дългите часове на пленничеството си бе мислила много за отношенията им и за своите грешки. Дали щеше да има втори шанс да оправи нещата със съпруга си? Беше се провинила толкова пъти. Когато замина първия път за Лондон, нямаше намерение да се влюби в леконравния си съпруг.
Всичко, което беше чувала за него, го представяше като мъж без характер, съвсем пропаднал, женкар, който сменя любовниците като бельото си. Но тогава това нямаше никакво значение. Всичко, което искаше тя, беше наследник за Гленмур.
Никога не й беше и хрумвало, че ще се влюби в Синджън. Беше го наранила, но той продължаваше да бъде мил с нея. Любовта му към сина му беше безусловна и семейството означаваше всичко за него. И имаше добро сърце.
През следващите седмици тя беше започнала да мисли, че той се интересува от нея, а после разби щастието, което можеха да постигнат, като му каза, че детето им е умряло. Можеха да имат бъдеще заедно, ако тя не го беше оставила заедно с Нийл в Лондон и не се беше втурнала да помага на сънародниците си.
Разстроена и изпълнена с угризения, Кристи най-накрая заспа. Но сънищата й бяха неспокойни. Мяташе се и бълнуваше. Тя сънуваше неизразима страст, носталгично желание, несподелена любов. На сутринта се събуди бледа и изтощена.
Синджън беше облечен в снежнобяла риза, шотландска карирана пола и планинско кепе с дръзко перо, нахлупено ниско на челото му. Присъедини се към планинците, събрани в залата, за да закусят. Дори да се чувстваше неудобно, че е с голи колене и крака, не го показваше. Беше облечен като планинец и беше изненадан от гордостта, която усещаше от този факт.
— Никой да не прави нищо без моя заповед — напомни им Синджън, когато стана от масата и хвърли салфетката си. — Не искам Кристи да пострада. Калъм е непредсказуем, не се знае какво може да направи, ако го притиснат в ъгъла. Съгласни ли сме?
Хор от одобрителни възгласи последва кратката му реч.
— Въоръжете се. Няма да отиваме като агнета на заколение.
Синджън препаса шпага от фина толедска стомана. За разлика от неудобната сабя, предпочитана от планинците, неговата беше тънко наточена рапира, по-лека и по-смъртоносна в ръцете на умел фехтовач. Беше оръжие, с което Синджън беше свикнал, тъй като беше вземал уроци от най-добрите майстори години наред.
По даден от него мълчалив знак планинците се изнизаха през вратата с мрачни лица. Всеки мъж беше готов да се бие, ако се стигне до сблъсък. Бяха толкова верни на Кристи, колкото и тя на тях.
Кристи стоеше в двора на крепостта на Камерън, за да чака пристигането на роднините си. Маккензи бяха дошли по-рано и се съвещаваха с Калъм. Изглеждаха притеснени и Кристи не ги обвиняваше. Калъм беше толкова решен да вземе властта за себе си, че някои от роднините му се опасяваха, че е отишъл твърде далече.
Кристи погледна към тресавищата, когато ветрецът донесе звуците на гайда. Те идваха. Почти двеста души от родовете Макдоналд и Раналд, всички облечени в отличителните карирани поли и кепета, маршируваха през тресавищата под жалостивия вой на гайдите. Сърцето й се изпълни с гордост. Това бяха хората от нейния клан, всички до един готови да умрат за нея, ако тя го поиска. Стиснала зъби, тя мълчаливо се закле, че няма да допусне и една капка кръв да се пролее заради нея.
Съюзниците на Калъм се строиха в двора, с развети от вятъра поли, стиснали оръжията си в потни юмруци. Калъм пристъпи напред. Мърдок, старейшината на рода Макдоналд, излезе насреща му.
— По каква работа сте дошли, Мърдок Макдоналд — изрече Калъм.
— Пуснете Кристи Макдоналд.
— Тя вече спи в моето легло.
Кристи простена.
— Копеле! — извика Рори.
Ако Мърдок не го беше дръпнал назад, той щеше да се хвърли върху Калъм.
— Пуснете нашата водачка или се пригответе за бой! — повтори Мърдок.