Все пак не можеше да не се възхити на съпругата си заради начина, по който тя държеше клана си единен след смъртта на стария Ангъс. Никога не му беше хрумвало, че тя може да има нужда от него. Беше я оставил да се оправя сама, мислейки, че й прави услуга, докато в действителност я беше зарязал да се бори с неща, които изискваха твърда мъжка ръка. Когато сравни проблемите на Кристи с разюздания начин на живот, който водеше самият той, се почувства като жалък безделник. И това чувство не му хареса.
За първи път от години насам Синджън долови какво се опитваше да му втълпи Джулиън. Когато за пръв път чу какъв прякор са му лепнали, прозвището му хареса. Лорд Грях! Възхитително греховен и упадъчен беше целият му живот на зрял мъж, преминал в доказване, че е достоен за това прозвище.
Господи, за какво магаре трябва да го мисли Джулиън.
На следващата сутрин, след нощ на безпощаден самоанализ, Синджън изпрати кочияша Джон и се отби в залата, за да потърси храна. Жена му вече закусваше заедно с Маргот и младия мъж, в когото той разпозна лондонския кочияш на Кристи.
— Помниш Рори Макдоналд, нали? — кимна тя към намусения момък, който го гледаше с негодувание.
— Помня лицето, но не и името — каза Синджън, сядайки до Кристи.
Веднага от кухнята дойде една жена. Спря пред Синджън, неприятно намръщена.
— Искате ли нещо за ядене, ваша светлост? — запита тя отсечено.
— Сигурна съм, че лорд Дарби е гладен, Мери — каза с упрек Кристи. — Донеси му каквото ядем и ние.
Синджън се намръщи на овесената каша, която сладко похапваше. Не обичаше каша.
— Бих предпочел яйца и бифтек — изрече той, усмихвайки се на Мери.
— Не искате овес? — запита тя, очевидно оскърбена.
Синджън поклати отрицателно глава.
— Не го обичам.
— Чу ли това, Кристи? Не обичал овес. Всички истински шотландци ядат овес сутрин.
— Донеси на лорд Дарби бифтек и яйца тогава — въздъхна Кристи. — Това е неговият дом, той може да яде каквото си поиска.
Мери изгледа недоволно натрапника, после завъртя поли и се понесе обратно към кухнята.
— Вярвам, че сте спали добре, милорд — каза Кристи.
— Значи сега съм „милорд“? — отвърна Синджън намръщен. — Аз съм ти съпруг, не помниш ли? Обикновено ме наричаше Синджън.
Бузите й порозовяха.
— Каретата ти замина тази сутрин без тебе. Имаме няколко добри коне в конюшните, избери си, който искаш — ще издържи до Лондон.
— Защо нямаш търпение да се освободиш от мене? — Лицето му потъмня. — Или има друг, когото би предпочела да наречеш свой съпруг?
За щастие в този момент Мери се появи с бифтека и яйцата на Синджън. Той подскочи, когато готвачката тропна чинията пред него.
— Да не се задавите с бифтека, ваша светлост — изрече тя сладко.
После се обърна и отпраши към своето царство. Нито Маргот, нито Рори се опитаха да прикрият смеха си.
— Приятна закуска, ваша светлост — каза Маргот, докато се надигаше. — Работа ме чака. — Отправи многозначителен поглед към младежа. — Идваш ли, Рори?
Кочияшът веднага се надигна.
— Да.
— Чакай — спря го Синджън. — Щом разполагате с добри коне, бих искал да инспектирам земята си, а може би да се разходя и през селото. Ще ми трябва помощта ти, Рори. Ще бъдеш ли готов след час?
Рори плъзна въпросителен поглед към Кристи. Синджън се подразни, че той има нужда от одобрението на жена му, въпреки че той беше господарят на имението. Но предположи, че ще трябва време, преди родовете Макдоналд, Камерън, Раналд и Маккензи да приемат авторитета му. Зимата наближаваше и Синджън едва ли щеше да може да пътува чак до пролетта, когато топенето на снега щеше да направи пътищата отново проходими. Според неговите изчисления Кристи щеше да роди през март. Имаше още няколко месеца, пред които да реши какво ще прави с Кристи и детето.
— Ще дойда с вас, ваша светлост — каза Рори с явна радост въпреки намръщената си физиономия. — Ще оседлая конете и ще ви чакам навън след един час.
Рори излезе веднага. Синджън посвети вниманието си на храната. Вълчият му апетит го изненада. В Лондон рядко ставаше от сън преди пладне. А тъй като стомахът му никога не беше в най-добрата си форма след разгулна нощ, ядеше умерено през първата половина на деня. Вечеряше обикновено много късно, чак среднощ на някое светско събитие. Не можеше да си обясни апетита си тази сутрин, освен може би с принудителното въздържание по време на пътуването до шотландските планини. Не беше пийнал и капка питие, по-силно от бира, откакто напусна Лондон.