— Тресавищата не са толкова красиви по това време на годината, ваша светлост — каза Рори, за да подхване разговор. — През пролетта се покриват с изтравничета. Прекрасна гледка са.
За Синджън хълмовете и тресавищата бяха по-скоро отчайваща гледка по това време на годината, но все пак и сега в тях имаше нещо. Това беше различна красота. Сурова, груба… застрашителна. Дърветата бяха загубили листата си и въздухът режеше, носейки обещание за зима. Чуваше бученето на вълните в близкия залив и усещаше соления лъх по бузите си. Беше толкова ободряващо, че той с изненада откри, че отново е гладен.
Синджън обичаше конете, яздеше в парка всеки ден за раздвижване, но дългата езда на открито под небе, толкова синьо, че заслепяваше очите му, беше нещо различно. Сега се питаше защо така не е харесвал шотландските планини.
— Овцете на Гленмур ли пасат в долината? — запита той.
— Да, хората от клана ги пасат. Получават част от печалбата, след като се продаде вълната. Някои овце ще бъдат заклани за месо и селяните ще получат своя дял.
— Тази година овчарите получиха ли пари за вълната?
— Да, но сър Осуалд каза, че пазарът не бил добър, и получиха по-малко отколкото очакваха. После рентите и данъците бяха вдигнати. Тогава се заговори за бунт. Калъм Камерън призова всички да протестираме, като не платим дължимото за тримесечието, и всички ние се съгласихме.
Синджън мисли за това, докато не стигнаха до селото, кацнало на един склон под Гленмур. Представляваше двадесетина каменни колиби, скупчени безразборно. Бедно село, забеляза Синджън. Покритите със слама покриви на почти всяка къщица бяха в лошо състояние.
Хората спираха работата си, за да се взират в него. Безмълвната им враждебност беше толкова силна, че Синджън беше благодарен, че Рори язди до него. Често спираше, за да говори с хората, но повечето обръщаха гръб и отказваха да му обърнат внимание.
— Не са особено дружелюбни, а? — изръмжа Синджън.
— Можете ли да ги обвинявате? — отвърна Рори. — Англичанин сега е господар и на тях, и на земята, която някога са наричали своя. Кристи Макдоналд прави всичко, което може, за да облекчи страданията им, но децата им още умират от глад. — Той погледна натъжено към Синджън. — А вие се чудите защо мразим англичаните. Когато земята беше наша, се биехме само помежду си. Крадяхме добитъка на съседите и те крадяха нашия, такъв беше животът. Но никога не сме гладували.
Синджън се взря в къщурките и реши, че трябва да се направи нещо, преди да падне първият сняг.
— Мъжете от селото могат ли да поправят колибите до първия сняг?
— Да, но няма достатъчно слама за покривите, а хората нямат пари да си купят материал. Мнозина ще умрат, когато завали снегът.
— Аз ще платя материала и ще дам на мъжете прилична заплата — каза Синджън, благодарен за златните суверени в сандъка. — Можеш ли да го уредиш?
— Искате да платите от собствения си джоб ли, ваша светлост?
— Точно това казах.
Групичка парцаливи дечица прекъснаха играта си, за да го позяпат. Синджън беше ужасен от липсата на прилично облекло. Някои дори носеха животински кожи, направени на туники и панталони. Отбеляза си мислено да поговори с Кристи за положението в селото.
— Това село е на Макдоналд, ваша светлост — каза Рори. — Ще искате ли да посетите селата на Камерън, Раналд, и Маккензи?
— Утре, Рори, видях достатъчно за днес. Да се връщаме в Гленмур. Толкова съм гладен, че мога да изям и кон.
— Защо не казахте, че сте гладен? — запита Рори, бръквайки в торбата, която носеше препасана на кръста си, и извади оттам един хляб. — Ето овесена питка, ваша светлост. Няма нищо по-добро от овеса, за да засити глада. Никога не тръгвам от дома без няколко овесени питки в торбата.
Синджън прие овесената питка нерешително. Никога не беше обичал овес в каквато и да било форма, той знаеше, че е храна за коне, а не за хора, но беше твърде гладен, за да спори. Поспря за миг, преди да отхапе парченце от питката и да задъвче. Макар и малко суха, вкусът й не беше никак лош. Всъщност, в крайна сметка той прие и още една, докато яздеха обратно към Гленмур.
— Сериозно ли говорехте за поправката на колибите? — запита Рори, не можейки да повярва на щедростта на Синджън.
Господарят го изгледа остро.
— Какво те кара да мислиш, че съм те излъгал?