— О, да. С удоволствие.
Тя му подаде колието и се обърна с гръб към него. Синджън постави украшението около шията й и го закопча, после я обърна към себе си.
— Стоят ти чудесно.
— И аз имам нещо за тебе — каза тя. — Чакай ме тук.
Излезе, преди Синджън да успее да отговори. Не очакваше нищо и се запита как ли се е снабдила тя с подарък за него. Не чака дълго. Кристи се върна след няколко минути с обемист пакет, увит в платно. Усмихната го сложи в ръцете му.
— Хайде, отвори го — подкани го тя, защото той продължаваше да се взира в нея.
Синджън не знаеше защо ръцете му треперят. Беше получавал подаръци от красиви жени и преди, но те някак си не означаваха толкова много, колкото този грубо увит подарък от неговата съпруга. Остави вързопа на бюрото и внимателно разви обвивката му. Дъхът му секна, когато видя какво има вътре — зимни дрехи, достатъчно големи за наедрялото му тяло. Извади вълнени панталони, снежнобяла риза и вълнен жакет. Намери и туника като онези, които носеха планинците. Но това не беше всичко. Под топлите дрехи лежеше кадифено наметало, подплатено с кожа.
Синджън беше зашеметен.
— Ти ли ги направи?
— Да. Купих платовете от амбулантни търговци, а Рори хвана бобри за подплатата на наметалото.
— Кога си успяла да ушиеш всичко това?
— Докато ти работеше в селото. Маргот ми помогна. Ти мислеше, че шием бебешки дрешки, но ние успяхме и с твоята премяна. Имам много свободно време, след като ти ми нае помощнички.
Синджън забрави и Камерън, и недоволните им погледи, и техните заплахи. Нямаше търпение да остане насаме с Кристи. Може би тази вечер щеше да е последната, в която щяха да се любят преди раждането. Според Кристи детето щеше да се роди в началото на март. Синджън знаеше, че дотогава трябва да вземе някои от най-важните решения, но нямаше да допусне нещо да помрачи предстоящата нощ.
9
Януари дойде със силен мраз. Синджън прекарваше дълги часове край огнището, пиейки греяно вино и наблюдавайки как съпругата му шие безбройни дрешки за детето им. Ставаше все по-неспокоен. Знаеше, че Кристи е забелязала настроението му, защото я хващаше да се взира мрачно в него, когато смяташе, че той не я гледа.
Той не можеше да не мисли за сезона, на който се наслаждаваха приятелите му в Лондон; фееричните балове, театърът, операта, приемите. Не че беше нещастен през изминалите няколко месеца, но просто не знаеше дали животът в шотландските планини е онзи, който би искал да води. Зимното бездействие му даваше прекалено много време да фантазира какво ли пропуска в Лондон.
Малко след Коледа дойде и дългоочакваното писмо от Джулиън. Брат му се беше поровил в отчетите на сър Осуалд и беше открил, че икономът, на когото всички се бяха доверявали, е присвоявал пари и е повишавал данъците и рентите, за да издържа скъпа любовница. Джулиън пишеше, че управителят е бил заловен, докато се е качвал на кораб, пътуващ за Франция, и сега е в затвора Нюгейт, да чака съдебния процес. По-късно вероятно щеше да се наложи Синджън да даде свидетелски показания пред съда. Освен това Джулиън искаше да разбере защо брат му е решил да остане в Шотландия, без да даде никакво обяснение.
Синджън внимателно формулира отговора си, за да разкрие възможно най-малко за отношенията си с Кристи. Искаше лично да съобщи на Джулиън за Кристи и детето им, да види изражението на брат си, когато сложи в ръцете му своя син и наследник. Въпреки желанието на Кристи да има дъщеря Синджън чувстваше, че тя ще му роди син.
Писа на Джулиън, че възнамерява да остане в Гленмур до началото на лятото, освен ако не е необходим преди това за съдебния процес срещу сър Осуалд. Засмя се, представяйки си смайването на Джулиън, когато прочетеше отговора му. В миналото нищо не можеше да попречи на Лорд Грях буйно да се забавлява през целия сезон в Лондон.
Снегът започна да се топи в началото на февруари и Синджън реши, че вече му е омръзнало да мързелува. Намери Рори в конюшните и предложи да излязат да пояздят, а и да нагледат селяните в техните паланки.
Чудесно беше да почувства пак прекрасен кон под себе си, а студеният вятър да отвее тъгата от мозъка му. Усмихна се умилено при вида на рунестите овце, сгушени да се топлят. Преди месеци щеше да се отнесе презрително към подобна идилия, ако човек би могъл да нарече така живота сред избухливите планинци.
Точно когато спряха да погледат овцете, се случи неочакваното — една стрела изсвистя покрай ухото на Синджън. Рори изкрещя предупредително и посегна към лъка си, но викът му дойде прекалено късно. След миг втора стрела изсвири иззад дърветата и се заби в рамото на Синджън. Ако не беше послушал предупреждението на Рори да се наведе, стрелата щеше да улучи целта си — сърцето му. Синджън се хвана за рамото и тупна на земята, а кръвта му обагри разкаляния сняг.