— Каша — оплака се Синджън, набърчвайки нос при вида на лепкавата смес. Честно казано, не беше много гладен, а безцветното желе в купата убиваше и малкото останал му апетит. — Мисля, че ще се откажа.
Посърналото лице на Кристи го накара да почувства вина.
— Може ли да хапна препечен хляб и чай?
Лицето й се проясни незабавно.
— Да. Рори веднага ще ти донесе.
Рори излезе и Кристи придърпа един стол до леглото на Синджън.
— Как се чувстваш? Спа почти през цялата нощ.
— Надявам се не си седяла до мен непрекъснато — погледна я той строго. Изчервяването на Кристи му показа, че е било точно така. — Трябва да си почиваш. Раната ми не е сериозна.
— Може би не, но треската и инфекцията са сериозни. Няма признаци за треска, а Мери скоро ще трябва да ти смени превръзката. Ще каже дали раната ти е чиста.
Като че ли призована от думите на Кристи, Мери нахлу в стаята. Рори я следваше с препечения хляб и чая, които Синджън беше поискал. Сложила ръце на кръста, Мери се закани с пръст на Синджън и поклати глава.
— Един ден ще оцените овеса, милорд. И не ме гледайте така — добави тя, когато Синджън й отправи раздразнен поглед. — Да видим раната ви, преди да закусите.
Синджън лежеше мирно, докато Мери сваляше превръзката, опипваше, натискаше и подушваше.
— Няма гной, ваша светлост — обяви тя, мажейки поредния пласт мехлем върху раната, за да наложи отгоре нова превръзка.
— Днес ще стана — заяви Синджън, след като всички, освен Кристи бяха излезли.
— Няма да ставаш — каза тя твърдо.
Синджън реши да не спори. Вместо това започна да мисли над плановете си да доведе войници в Гленмур, питайки се дали е добра идея. Ако повикаше английски войници, вероятно щеше да предизвика лоши чувства и да разпали духовете за бунт. Щеше да е зле, ако направеше това, но и ако не го направеше.
— Синджън, добре ли си? — запита Кристи. — Много си тих.
— Мислех — изрече полека Синджън. — Когато Калъм разбере, че не ме е убил, вероятно ще се опита отново. Или може би ще посегне на теб.
— Ще говорим за това по-късно. Трябва да си почиваш — каза Кристи, придърпвайки одеялото до брадичката му.
— Опитай се да поспиш. Колкото по-бързо се излекува тялото ти, толкова по-скоро ще вземеш решение за Калъм.
Синджън възприе нейното предложение сериозно, а и не можеше да си държи очите отворени. Дали Мери пак му е дала от онзи проклет валерианов чай? След няколко минути той потъна в здрав сън.
Синджън се възстанови учудващо бързо. И Кристи, и Мери бяха настояли той да остане на легло цели три дни. Макар да го ядосваше бездействието, наложено от техните строги правила, почивката на легло даде на тялото му време да се съвземе. Към петия ден упражняваше ръката си, без да изпитва много силни болки. Около седмия ден вече можеше да язди на кратки разстояния.
Март дойде навъсен, но това не продължи много. Всички знаци сочеха, че пролетта ще настъпи рано. Снегът се топеше по склоновете, хората се приготвяха да стрижат овцете. С възвръщането на здравето си Синджън започна да мисли как да се разправи с Калъм. Единственото, което го спираше, беше предстоящото раждане на детето му.
Кристи изглеждаше толкова тромава, че Синджън се чудеше как ли върви. Знаеше, че спи неспокойно, защото се беше върнала в леглото му, след като той се възстанови, и го будеше всяка нощ с въртенето си. Синджън знаеше, че не остава много до раждането на детето им, и тази мисъл го вълнуваше.
Писмото от Джулиън пристигна две седмици след деня, когато Синджън се бе разминал със смъртта. Кочияшът Джон беше препускал по потъналите в кал пътища в бури и мъгли, за да го достави. Синджън изпрати изтощения човек в кухнята, за да се подкрепи, докато той четеше спешното писмо на Джулиън.
— По дяволите! — изруга той, след като прочете първите две изречения.
Кристи дойде при него и надникна над рамото му.
— Какво иска Джулиън?
Синджън пробяга по останалата част от писмото.
— Процесът на сър Осуалд е насрочен за последната седмица на март. Трябва да се върна веднага в Лондон, за да свидетелствам.
Чу как Кристи изпъшка и прокле неуместния избор на съдбата. Освен това писмото на Джулиън се съдържаше недвусмислена заповед, която Синджън не можеше да пренебрегне. Брат му очакваше от него да даде отчет за положението в Гленмур, както и да обясни защо е отложил завръщането си в Лондон.
— Ще отидеш ли? — запита тихо Кристи. Няколко мига в стаята остана потискащо тихо. Синджън се чудеше какво да реши. В Лондон го чакаха, но беше необходим и тук. Макар често да беше въздишал по лондонския светски живот през дългата и скучна зима, искаше да бъде тук, за да види как детето му се появява на бял свят. Затърси оправдание, за да остане в Гленмур — такова, което би задоволило брат му.