Кристи заспа в ръцете на Синджън тази нощ. Не можеше да става и дума да се любят, но се целуваха и се прегръщаха, а после тя се унесе. Събуди се посред нощ с болки в кръста. Раздвижването й събуди Синджън и той попита какво я тревожи. Тя излъга, че не й е удобно и не може да спи.
Когато настъпи сутринта, тя залепи на лицето си весела усмивка и целуна Синджън за довиждане. Вдигна ръка, за да му помаха унило, докато го гледаше как изчезва през портите.
— Вече няма да видим негова светлост — изрече сухо Маргот.
Кристи не отговори. Какво да каже, когато Маргот беше права? Докато се обръщаше, усети болка в гърба и направи гримаса.
Маргот я видя и я изгледа остро.
— Добре ли си? Вижда ми се, че нещо те боли.
— Няма нищо, Маргот. Гърбът ме мъчи от вчера.
— Може би трябва да кажеш на Мери. — Тя поведе Кристи към кухнята.
— Ей сега — каза Кристи, поглеждайки през рамо, за да види за последен път Синджън, преди да последва Маргот в кухнята.
Наведена над гърнетата и тиганите, Мери се взря в лицето на Кристи, попипа издутия й корем и зададе няколко въпроса.
— Скоро ще е, момиче — предсказа тя. — Защо не каза на съпруга си?
— Синджън трябваше да замине, Мери. Аз сама настоях. Не исках да остава тук заради детето. Вие видяхте колко беше неспокоен цялата зима. — Тя въздъхна на пресекулки. — Никога не съм вярвала, че ще бъде щастлив в Гленмур. Градският живот е много по-интересен за мъж като Синджън.
Мери цъкна с език.
— Не се тревожи, момиче. Ние нали сме тук. Кланът ти има нужда от тебе, дори ако съпругът ти няма.
Кристи си легна с тази мисъл в празното си легло същата вечер. Дълбоко в сърцето си искаше да повярва, че Синджън ще се върне, но трябваше да бъде реалистка. Можеше никога повече да не го види, освен за кратки посещения при детето. Нямаше да й е лесно да живее със съзнанието, че Синджън има любовници в Лондон.
Остра болка ниско в корема й прогони мрачните мисли. Тя се опита да се настани в по-удобна поза, но болката не стихваше. Кристи продължи да страда мълчаливо до разсъмване, признавайки най-накрая, че раждането е започнало. Гърчеше се от болка, когато Маргот я намери след малко.
Пратиха да повикат Мери и акушерката. Мери пристигна първа и настоя Кристи да стане и да върви, защото това е добре за детето. Така Кристи продължи да се разхожда, докато останалите носеха кърпи, гореща вода, билки и други необходими неща. Тогава пристигна Агнес, акушерката. Прегледа Кристи и обяви, че всичко върви нормално.
Кристи нямаше представа какво означава това, освен че болката беше неумолима и понякога по-силна, отколкото можеше да понесе. Минаваха часове, болките продължаваха и Кристи се чудеше дали детето изобщо ще се роди. Нощта дойде. Луната се издигна високо в небето. Кристи продължи да крачи, докато болката не стана толкова силна, че явно краят беше близо.
— Време е вече дъщеря ми да се роди — изпъшка тя, когато натискът стана непоносим.
Агнес кимна и двете с Мери й помогнаха да легне. Маргот държеше ръката й, докато Агнес разтваряше краката й и даваше нареждания. През мъглата на болката Кристи чуваше и изпълняваше. Час по-късно, точно когато зората се разпукваше, бебето се появи на бял свят, гръмко оплаквайки се от трудното си пътуване.
Съвършено отпаднала, но ликуваща, Кристи протегна ръце за детето си.
— Дайте да видя дъщеря си — прошепна тя. Мери я изгледа странно.
— Кристи, детето е… Кристи веднага помисли най-лошото.
— Не се тревожи, момиче — успокои я Мери. — Детето ти е живо и здраво, също като якия си баща. Знам, че очакваше дъщеря, но бог ти даде хубаво, здраво момченце.
Кристи се отпусна облекчена. Стига детето й да е здраво, полът му нямаше значение, макар че Синджън сигурно щеше да прояви претенции. Беше се надявала на момиче, но и момче беше добре дошло. Може би следващото дете… Не, тя отпъди тази мисъл. Едва ли щеше да има друго дете, ако Синджън решеше, че животът на лорд Грях, му харесва повече, отколкото семейния.
10
Кристи кърмеше скъпоценния си син нежно го притискаше до гърдите си. Вгледана в тъмнокосата му главичка, усещайки как розовата му устица засмуква силно зърното й, тя си мислеше колко много обича това дете. То беше вече на един месец, а тя още не беше съобщила на Синджън за раждането му. Първите месеци от живота на бебетата бяха несигурни, затова тя искаше да се увери, че детето й е здраво, преди да осведоми Синджън. Бебетата често умираха по неизвестни причини.
Малкото човече в ръцете й силно й напомняше на баща си. Тя се запита как ли е той в Лондон, дали е възобновил предишния си начин на живот. Мислеше ли понякога за нея? Колкото и да се противеше да замине, тя не беше глупачка, да повярва, че той предпочита простия живот пред удоволствията в лъскавата столица.