— Много добре, милорд — каза Пембъртън.
Високата му, тънка фигура с достойнство изчезна зад вратата.
— Е, мъжкаранке, какво си намислила? Не си дошла сама, нали? Знаеш колко е педантичен Джулиън относно приличното поведение.
— Разбира се, че дойдох сама, Синджън — отвърна Ема. — Това, което Джулиън не знае, няма да го ядоса. Би ме държал под ключ, ако можеше. Аз съм жена, Синджън, не съм дете.
Веждите на Синджън се вдигнаха. Той не беше обръщал достатъчно внимание на Ема. Джулиън се беше опитал да компенсира недостатъците на Синджън, потискайки излиятелната натура на Ема и естествената й склонност към пакости.
— Сядай, Ема — покани я той — и ми кажи какво те безпокои. Май си ядосана на Джулиън?
— Ядосана съм и на двама ви — избухна тя.
— Ема, внимавай как говориш — предупреди я Синджън.
— Не мога иначе, Синджън. Не знаеш какво е да те държат на тъмно през цялото време. Аз съм член на това семейство.
— Какво, за бога, говориш? Неприятности ли имаш?
— Не ми е позволено да имам неприятности — оплака се тя. — Това няма нищо общо с мен. Не и пряко, във всеки случай.
— Защо не ми кажеш какво те безпокои?
— Защо не ми каза защо отиваш в Шотландия? Остави ме да вярвам, че лейди Флора ти е любовница, когато тя в действителност ти е била съпруга.
Зашеметен, Синджън се вгледа в Ема.
— Откъде разбра?
— Дочух вашия разговор с Джулиън днес.
— Подслушвала си?
— Как иначе ще науча нещо?
— Колко си пораснала — изрече Синджън, внезапно виждайки Ема така, както не я беше виждал досега.
Тя беше на деветнадесет години, прекрасно заоблена и красива. Той се питаше как е пропуснал да забележи, че тя вече не е дете. Като при всички от фамилията Торнтън косата й беше гъста и черна, миглите — дълги и извити. Класическите й черти издаваха аристократизъм. Ако имаше някакъв недостатък, това бяха устните й, които бяха пълни и сочни, нещо неприемливо според общоприетите стандарти. Очите й, особено когато беше сърдита, бяха забележително изразителни. За разлика от очите на по-големите й братя, които бяха тъмносини, тези на Ема имаха изключителен теменужен цвят. Той смътно се почуди защо с подобна външност и забележителна зестра Ема още не е намерила приемлив млад мъж, за когото да се омъжи.
— Изненадана съм, че забеляза — изрече тя с убийствен сарказъм. — Във всеки случай съм достатъчно възрастна, за да знам за лейди Флора. Или трябва да кажа за Кристи Макдоналд? Тя очаква дете от тебе, нали?
Нямаше мърдане. Ема заслужаваше отговор.
— Допреди пристигането си в Гленмур нямах представа, че лейди Флора е Кристи, моята съпруга — започна той.
После историята се изля от устата му в поток от думи. Ема слушаше съсредоточено и когато той свърши, плесна с ръце, явно въодушевена.
— Обичаш Кристи, Синджън, признай си!
Той се почувства така, сякаш светът му току-що се беше преобърнал. Любов? Не знаеше нищо за любовта.
— Наистина не знам. Знам само, че искам да се върна в Гленмур. Писах на Кристи и очаквам отговор всеки момент. Писах й, че ще се върна при нея веднага щом свърша тук. И искам, разбира се, да видя детето си.
Ема заразглежда брат си през завесата от гъсти мигли.
— От малка слушам клюки за лорд Грях, за похожденията му, за любовниците му. Жените припадат, щом чуят името ти, а мъжете ти завиждат. Всички мои приятелки, които ми идваха на гости, го правеха с надеждата да те зърнат. Кристи трябва да е смайваща жена, за да опитоми лорд Грях. Познавам темперамента ти и съм изненадана, че си й простил лъжите. Не беше хубаво от нейна страна да те измами, за да й дадеш дете.
Синджън се изненада, усещайки, че се изчервява. Не се предполагаше младите дами да имат познания по въпросите на секса.
— Откъде си научила такива неща?
— За, бога, Синджън, не съм глупава. Джулиън никога не ми е пречил да чета книгите от библиотеката му. Знам повече, отколкото предполагате вие двамата.
— Стига! — възкликна Синджън. — Не искам да чувам невинната ми сестра да говори така. Не е прилично.
— Кажи ми само едно нещо, Синджън — изрече Ема, ставайки и приглаждайки полите си. — Смяташ ли да останеш в Шотландия до края на живота си с Кристи и вашето дете?
— Боже господи, не! — избъбри той. — Надявам се да убедя Кристи да прекарваме поне част от годината в Лондон. Най-изненадващо е, че в планините ми харесва, само че не се виждам да остана там завинаги. Не искам моят наследник да расте сред шотландци, които презират англичаните. Синът ми ще има всички възможности, които имах аз като дете.
— Благодаря, че ми се довери — каза Ема, отправяйки се към вратата. — И в бъдеще се опитай да не забравяш, че съм част от семейството.