— Искам истината, Кристи. Знам, че криеш нещо. Какво е? Кого предпазваш?
Кристи пребледня. — Аз… аз…
Адът бе за предпочитане пред това, което преживяваше сега.
— Как умря детето ми? Син ли имах или дъщеря? Дължиш ми отговори.
— Син! — избъбри тя. — Не дишаше. Погребахме го същия ден.
Синджън като че ли се сгромоляса вътрешно и Кристи усети, че собственото й сърце сякаш се пръска. Все едно някакъв бент се взриви у нея и внезапно тя осъзна, че не може да продължава така. Измамата беше ужасен грях. Тази отдавнашна лъжа се беше сляла с други, трупани една върху друга неистини. Господ никога нямаше да й прости.
Не смяташе себе си за лош човек, но знаеше, че Синджън ще я съди сурово.
— Богородице! Не мога да продължавам така. Съжалявам, Синджън, ужасно съжалявам.
Сълзи потекоха по бузите й, докато очите й гледаха открито към Синджън прямо. Каквото и да мислеше за нея, беше нищо в сравнение със самопрезрението й.
— Излъгах те, Синджън. Толкова много лъжи ти наговорих. Време е за истината. Повече не мога да те лишавам от…
— Да ме лишаваш от какво?
Гласът му беше строг, съднически. Кристи внезапно усети ненавистта. Да бъде презирана от мъжа, когото обичаше, беше най-ужасният ад. Как да му обясни? Как да го накара да разбере, че е била готова на всичко, за да спаси живота му? Може би, ако най-напред видеше сина си, нямаше да я мрази толкова много.
— Дължа ти истината, Синджън, и ще я имаш — започна тя. — Позволи ми да се върна в жилището си, за да… да взема нещо, което оставих там, после ще узнаеш всичко.
Синджън се изсмя.
— Сигурно ме мислиш за глупак. Щом те изгубя от очи, пак ще изчезнеш.
Имаше ли значение това за него?
— Защо ще те е грижа за това?
Ако имаше поне мъничко останало чувство към нея, може би щеше да намери в сърцето си сили да й прости.
Синджън вдигна рамене. Това просто, небрежно действие попари надеждите на Кристи.
— Ти си ми съпруга. Имам право да знам какво криеш, преди да те върна в Гленмур. Присъствието ти в Лондон ще ограничи живота ми. Ще назнача друг управител в Шотландия да се грижи за интересите ми и да те наглежда. Повече не искам да чувам, че жена ми ми слага рога с друг мъж.
— Ами анулирането?
— Забрави за него. Ти ми принадлежиш, независимо дали си в Лондон или в Гленмур.
— Моля те, позволи ми да се върна в жилището си, Синджън. Обещавам да не изчезна. Един час, това е всичко, за което те моля — замоли се Кристи, отчаяно нуждаейки се да се върне у дома, за да накърми сина си. — Когато се върна, ще ти обясня за писмото и… и за всичко останало.
Синджън се взря в нея, вдигнал нагоре едната си вежда.
— Поредната лъжа ли, жено?
Кристи поклати отрицателно глава.
— Не и този път, Синджън. Повярвай ми поне сега!
Тя затаи дъх, осъзнавайки борбата, която водеше в себе си Синджън. Знаеше, че не му е дала особени причини да й вярва, но този път беше различно. Не искаше да има повече лъжи помежду им. Той трябва да беше прочел истината в очите й, защото кимна, макар още да изглеждаше скептичен.
— Много добре, Кристи. Ще те закарам до жилището ти и ще те чакам вътре. Ако не удържиш на думата си, ще те намеря, където и да се криеш. Разбра ли ме?
Тя разбра повече, отколкото и се искаше да разбира. Беше изчерпала търпението му и той й беше дал последен шанс.
— Разбрах.
След минути вече слизаха пред къщата й.
— Няма нужда да ме придружаваш вътре — каза Кристи, когато стигнаха до жилището й.
— Живяла си тук? — запита Синджън, намръщвайки се неодобрително.
Тя видя овехтялата фасада на сградата през неговите очи и разбра как изглежда тя на човек, свикнал на нещо по-добро.
— Не е толкова зле. Кварталът все пак е почтен.
Синджън не отговори, помогна й да слезе от каретата, после я хвана за ръка, сякаш очакваше тя да избяга. Поведе я по стълбите и отвори вратата. Кристи влезе вътре, внезапно осъзнавайки разликата между величественото фоайе на Дарби Хол и мизерното антренце на нейното скромно жилище.
— Кристи! — извика Ефи, втурвайки се по стълбите, за да я посрещне. — Гавин ми каза за негова светлост и ужасно се притеснихме. Какво стана. Как…
Момичето ужасено замръзна, когато Синджън излезе иззад Кристи.
— Спомняш си лорд Дарби, нали? — каза Кристи.
Ефи направи реверанс.
— Добър ден, милорд.
— Покани лорд Дарби в приемната, Ефи, и му донеси нещо освежително за пиене, докато… докато опаковам нещата си.