Синджън й отправи леден поглед.
— Как смееш да ме поучаваш! Целият ти живот е изграден върху фалшификации. Не си казвала истината от деня, когато се срещнахме.
— Мога да обясня всичко.
— Не ме интересува. Сега ще те оставя да се настаниш. Рядко съм у дома за вечеря, затова вечеряй сама в стаята си. Ще дам нареждания на персонала. Ако искаш нещо, уведоми Пембъртън. Той ръководи нещата тук.
Кристи прекара остатъка от деня в настаняване. Каза къде да сложат люлката на Нийл в неговата стая и помоли Пембъртън да осигури легло за Ефи. Пеги й донесе обеда и след като тя накърми Нийл и го сложи да спи, Пембъртън запита дали ще иска да разгледа къщата. Кристи нямаше представа дали Синджън ще одобри това, а и не я беше грижа. Щом щеше да живее тук, можеше да се запознае с обстановката.
Персоналът я прие много по-добре от Синджън. Всъщност прислужниците се отнесоха направо приятелски. Госпожа Макбрайд, която като че ли живееше от памтивека при Синджън, изрази надежда, че господарят най-сетне ще се установи сега, щом вече има семейство. Дори сериозният стар Пембъртън непрекъснато й се усмихваше, сякаш очакваше тя да извърши чудеса. И всички, дори до най-простите прислужници, бяха очаровани и умилени от Нийл.
Къщата на Синджън беше великолепна. Всяка стая бе богато мебелирана и блестеше от чистота, което се дължеше най-вече на надзора на Пембъртън, предположи Кристи, Самата тя остана изумена, когато научи, че стаята на Синджън е свързана с нейната. Не беше забелязала хитро прикритата врата. Изсмя се тихо и презрително, знаейки, че тази врата никога няма да се използва. Синджън не се нуждаеше от нея в това отношение. Имаше достатъчно жени, които да задоволяват страстта му. Тя беше тук само за да кърми неговия син. Той беше казал съвършено ясно, че когато вече няма да е нужна, ще я прати обратно в Гленмур.
Донесоха й вечерята в стаята. Кристи едва я докосна, макар че изглеждаше и ухаеше прекрасно. Не за храна копнееше тя, а за любовта на Синджън.
Лорд Грях направи обичайната си обиколка и тази вечер. Отиде в „Уайтс“, не намери нищо интересно, появи се на празненството, уреждано от семейство Хамптън, и завърши нощта в „Брукс“, където изигра няколко ръце вист. Към полунощ, когато се смяташе, че нощта едва започва, той беше трезвен като съдия и отегчен до мозъка на костите си.
Честно казано, струваше му доста усилия да се откъсне от Нийл тази вечер. Детето го привличаше като магнит. Фактът, че е създал такова съвършено човешко същество замайваше ума му. Как беше възможно Кристи да го лиши от сина му — болката от това не утихваше. Не можеше да я погледне, без да си спомни двуличието й.
Само като си помислеше, че се бе смятал за влюбен в нея! Че нямаше търпение да се върне в Гленмур след процеса на сър Осуалд, а после щеше да умре от онова проклето писмо. Би трябвало да изслуша обясненията й, но нямаше сили да понесе още лъжи от нея.
По пътя към дома реши да се отбие в „Олмакс“ и да хапне нещо. Оказа се грешка. Лейди Вайълет го заговори в мига, когато той влезе през вратата.
— Синджън! Надявах се да се отбиеш тази вечер — изгука тя. — Знаеш ли, че ние с лорд Фентън се разделихме? Пак съм свободна и много ми се иска да подновим приятелството си. — Наведе се към него така, че задушаващият й парфюм атакува сетивата му. — Фентън не може да се сравнява с тебе като любовник. Никой не може.
Синджън я изгледа хладно.
— Аз съм женен, Вайълет, или си забравила?
Вайълет повдигна рамене.
— Наистина ми е все едно, а на тебе?
В очите на Синджън блесна пламъче, когато си представи как невинния му син спи в своята люлка. Изведнъж усети, че никак не му е все едно. Баща, затънал в разврат, не беше примерът, който искаше да остави на сина си. Може би беше време лорд Грях да се оттегли.
— В действителност наистина не ми е все едно — каза той. — Знаеш ли, че имам син?
— От съпругата ти ли? — запита Вайълет, несъмнено изненадана.
— Ако намекваш, че синът ми е незаконнороден, грешиш. Нийл е законен — осведоми я Синджън.
— Но как…
— Сигурен съм, че знаете как се правят бебета, милейди — каза Синджън саркастично. — Ако ме извините, виждам Сидни, с когото трябва да говоря.
Отдалечавайки се, той усещаше очите на Вайълет да се забиват в гърба му. Искаше да се прибере у дома си. Почувства внезапна нужда да види спящото личице на сина си. Хрумна му ужасна мисъл. Ами ако Кристи е избягала с него? Трябваше ли да я постави под охрана? Никога не би допуснал тя да му отнеме сина. Никога!
Не след дълго той влезе в дома си. Изненада се като видя, че Пембъртън го чака — нещо, което той правеше рядко.