Личната карта щеше да е необходима на Дела Лий.
Въпреки че краката на Джоузи трепереха, тя измина няколкото крачки до масичката. Наведе се, както бе нарамила чантите и кашона, хвана портфейла и го измъкна.
Заднишком отстъпи до вратата и блъсна със задник рамката с мрежата против комари, без да откъсва очи от непознатия до мига, в който трябваше да се обърне.
Опита се да подпре с лакът вратата с мрежата, за да не се затвори, но закъсня и вратата шумно се удари в касата.
Тя се втурна надолу по стълбите. В къщата беше толкова горещо, че като изтича навън, все едно се гмурна в ледена вода. Влажната коса на тила й се вледени, побиха я тръпки. Спря до колата и остави на тротоара нещата на Дела Лий. Извади от джоба на палтото си ключовете и отвори багажника с електронното приспособление на медальона; в този момент вратата с мрежата отново се блъсна и красивият дългокос мъж излезе на верандата.
— Хей! Какво правиш? — извика на Джоузи. Гласът му беше мелодичен и въздухът й го поднесе като подарък. Тя спря за миг и се обърна към него. Прелъстяването бе неговото шесто чувство и той знаеше, че я е впримчил. — На теб говоря! — Мъжът язвително се усмихна и заслиза по стъпалата. Грациозно завъртя глава и отметна назад дългата си черна коса. — Ти ли се беше вмъкнала в къщата ми?
Джоузи чу как наблизо изграчи врана — знамение за опасност — и се сепна, изтръгвайки се от пагубното обаяние на непознатия. Нахвърли нещата в багажника и хлопна капака.
Тичешком се втурна към предната врата на колата, седна зад волана и потегли. Мъжът проследи с поглед отдалечаването на най-големия и най-златистия кадилак във всички югозападни щати.
Преди да излезе на шосето и да даде газ, тя се обърна назад. Мъжът още стоеше на верандата, погледът му беше страшен като циганска магия.
Вечерта, след като помогна на майка си да си легне, намаза изящните й стъпала с лосион, ухаещ на лимонов пай, и сложи на нощното й шкафче чаша вода и таблетка приспивателно, Джоузи тихо слезе по стълбището и отиде до колата. Беше боса и краката й замръзнаха, докато пристъпваше по заскрежената алея, но само така можеше да се движи безшумно.
Въпреки това тъкмо когато се върна с нещата на Дела Лий, Хелена надникна от стаята си.
— Всичко е наред, Хелена. Лягай си.
Прислужницата се скри като подплашена.
Джоузи занесе всичко в спалнята си на втория етаж, отвори вратата на дрешника и остави пред Дела Лий кашончето и чантите.
— Какво е това? — изненадано попита неканената й гостенка и остави едно от туристическите списания, изпомачкано от прелистване. Беше си измила лицето и по страните й вече нямаше вадички от размазан туш за мигли. Бог знае как беше отишла до банята и обратно, без никой да я забележи. Нито една хавлиена кърпа не беше изцапана с грим, нито пък трите жени бяха чули шум от течаща вода, докато гледаха телевизия в дневната.
Джоузи се усмихна. Едва беше изчакала Маргарет да си легне, с мъка прикривайки радостното си вълнение.
— Изненада! — извика. — Днес отидох в къщата ти.
— Какво си направила?
Джоузи коленичи и отвори едната чанта:
— Погледни, взех ти някои неща. Дрехи, грим, ето ти и портфейла. И този кашон. Реших, че не би искала да остане там.
Дела Лий заклати глава — отначало полека, после все по-бързо.
— Помолих те да ми купиш сандвич, а не да ходиш в къщата ми!
— Сторих го, за да не се наложи да се върнеш там. Кажи едно благодаря, нахалнице!
— Разбира се, че няма да се върна — отсече Дела Лий и пропълзя назад в дрешника, сякаш се страхуваше, че вещите ще я ухапят. — Веднага изхвърли всичко! Веднага, чу ли! Никой не бива да узнае, че имаш тези неща.
— Шшшт, мама ще те чуе — смъмри я Джоузи. — Аз нямам нищо. Вещите са си твои. Никой не знае, че съм ги взела, за да ти ги донеса.
Дела Лий се загледа в кашончето и чантите, после извърна поглед към нея:
— Джулиан още ли беше там?
— Дългокосият ли? Беше заспал на канапето и си беше бръкнал в панталона. Така ли спи винаги? Може да се контузи, ако сънува кошмар.
— Видя го, нали? — промълви Дела Лий, явно усетила, че тя се шегува, за да прикрие истинските си чувства.
— Видях го.
— Значи разбираш?
Джоузи преглътна и прошепна:
— Да.
— Мръсник! Не го искам там… там живееше майка ми. Бог знае какво ще стане с къщата.