— Щом си решила да заминеш, можеш да я продадеш.
Натрапницата се усмихна, сякаш беше чула нещо забавно.
— Да я продам. Да… Тъкмо това ще направя.
— Ще ти помогна.
Усмивката на Дела Лий помръкна:
— Обещай, че няма да се намесваш! Не се връщай при Джулиан! Не се свързвай с агенти по недвижими имоти. И не казвай на никого за мен. Обещай ми!
— Добре, добре, обещавам.
— Чак не ми се вярва, че си го направила заради мен. — Дела Лий колебливо протегна ръка към кашончето, сякаш не вярваше, че е истинско. Изненадано се засмя, щом пръстите й докоснаха картона.
— Хрумна ми, че когато заминеш на север, личните вещи ще ти потрябват.
Дела придърпа към себе си кашона, който застърга по дървения под. Отвори го и възкликна:
— Аха, загрях! Искаш да ме разкараш, защото ти спипах сладкишите.
— Не отричам, че отчасти е така.
— Джоузи! — провикна се майка й от долния етаж и тя рязко извърна глава.
— Никой не е постъпвал толкова мило с мен. Май ще задържа тези неща. — Дела Лий внезапно грабна чантите и ги притисна до гърдите си. — Моите вещи! — възкликна през смях. — Моите, моите, моите вещи! Мислех, че повече няма да ги видя! Виж, ще ме оставиш ли да ги разгледам?
Джоузи се поколеба, после се изправи.
— Затвори вратата, ако обичаш — добави гостенката. — Да не забравиш да се отбиеш при Клоуи и да ми вземеш сандвич. — Тя извади от чантата някаква блуза, притисна я до лицето си и я помириса. Намръщи се и отново подуши дрехата. — Шантава работа. Не мирише като преди.
Преди да затвори вратата, Джоузи се обърна. Неканената й гостенка изваждаше друга блуза.
Джоузи поклати глава и си каза, че ако Дела Лий беше сладкиш, щеше да е кифличка. Не от твърдите, с които ще си счупиш зъбите, а от онези с плънка от сладко, дето ги дъвчеш с такава наслада, че се просълзяваш, а устните ти се разтеглят в усмивка, която искаш никога да не помръква.
— Джоузи! — отново извика Маргарет.
Джоузи забърза по коридора и надолу по стълбището.
Винаги, след като вземеше приспивателно, Маргарет вперваше очи в една и съща снимка, защото после често сънуваше онзи мъж. На фотографията бе на трийсет и една, но изглеждаше много по-млада. Всъщност доскоро никой не би й дал годините. Ала застанеше ли пред огледалото напоследък, виждаше непозната жена. Не онази красавица на снимката, а старица, която се опитва да запази красотата си, само че лицето й вече не е свежо и бръчките й са като пукнатини. Приличаше на добре съхранявана, но все пак съсухрена зимна ябълка.
Преди много години, когато още бе млада, много по-млада, отколкото на снимката, тя си въобразяваше, че ще бъде по-щастлива, като напусне Ашвил и заживее в Балд Слоуп. Най-вече защото щеше да е далеч от родителите си и вечните им натяквания. Беше едва на двайсет и три, когато се омъжи за Марко — брак, уреден от баща й. Марко беше с близо двайсет и четири години по-възрастен от нея, но беше богат, чаровен и не държеше тя да му роди деца, ето защо Маргарет се утешаваше, че положението й би могло да бъде много по-тежко. Сбъднала се беше мечтата й да не живее със семейството си и да не се грижи за по-малките си братя и сестри. Родителите й също сбъднаха мечтата си да бъдат състоятелни. Само че тя не подозираше колко самотна ще е в това непознато градче с красиви готически сгради в центъра и населено с хора, чиято единствена грижа беше как да оцелеят, привличайки повече туристи в курорта. Много скоро разбра, че Марко не желае самата нея, а само красива съпруга, произхождаща от стара южняшка фамилия. Ала след като навърши трийсет и една, в продължение на цяла прекрасна година Маргарет вече не беше самотна. Беше щастлива за пръв и последен път в живота си.
Снимката беше направена на някакъв пикник и мъжът случайно бе попаднал в обектива — по принцип не биваше да го виждат близо до нея. Преди години тя го изряза от снимката; смяташе, че постъпва правилно, като го изхвърля от живота си. Само че ръката му още се виждаше — ръка на млад мъж, докосваща нейната. Младият мъж не беше съпругът й.
Чуваше как Джоузи ходи напред-назад в стаята си. Отгоре на всичко си говореше сама, което бе нещо ново. Маргарет се питаше дали е повод за тревога. Днес дъщеря й се забави прекалено, когато я изпрати за ментоловото масло, при това се оказа, че Нова Бери не е готова с поръчката. Джоузи бе вършила нещо друго. Сърцето й се сви при мисълта, че дъщеря й си позволява да се отклонява от предначертания й път. Тя, Маргарет, бе жертвала всичко заради този живот, тази къща, тези пари. Същото очакваше и от Джоузи.