Известно време след това си мислеше, че двамата старци й правят изненади. Намираше книги върху леглото си, в дрешника, в любимите си скришни местенца. При това бяха все каквито й трябваха. Наръчници за игри или приключенски романи, когато й беше скучно. Книги за промените, настъпващи в нея, когато поотрасна. Едва след като една вечер старците я попитаха откъде има пари за книги, Клоуи разбра, че не са тайните дарители.
На следващия ден откри под възглавницата си наръчник с практически указания за складиране. Тъкмо това й беше необходимо — вече знаеше как да крие книгите.
От този ден нататък тя започна да приема случващото се за нормално. Книгите я харесваха. Искаха да се грижат за нея.
Бавно се наведе и взе книгата, в която се спъна преди малко. Беше озаглавена „Научи се да прощаваш“.
Дълго се взира в нея, усещайки как в гърдите й кипи някакво чувство. Едва след секунди осъзна, че изпитва гняв. Книгите ги биваше за прогонване на скуката и за научаване на някой и друг фокус с карти, но какво представляваха всъщност? Само хартия, конци и лепило. Пораждаха емоции, затова хората се чувстваха свързани с тях. Но самите те не притежаваха емоции. Не знаеха що е предателство. Не знаеха що е болка.
Да им се не види, какво разбираха от прошка?
Клоуи отиде в кухнята, пъхна книгата в хладилника, затвори вратата, плъзна се с гръб по нея и седна на пода. Тази сутрин Джейк я събуди с целувки по корема и по-надолу. Като си спомни за ласките му, отново го пожела, въпреки че му беше сърдита, направо вбесена. Само че никога не можеше да устои на привличането към него; страхуваше се от силата на чувствата си, от това, че той никога не затваряше очи, докато се любеха. Привличаше я както вятърът привлича сухите листа, сякаш тя не можеше да се контролира. Никога досега не бе обичала така, не беше чувствала такава страст. Мислеше си, че дори само да го целува, ще накара чешмяната вода да заври. Смяташе, че и Джейк е обсебен от нея. В деня на запознанството им (беше първият му ден като стажант в съда) той забрави накъде е тръгнал и остана в кафенето, зазяпан в нея, докато прокурорът дойде да го търси.
Докато се любеха сутринта, тя срещна погледа му, отново усети познатото чувство и тялото й сякаш изпадна в паника. Струваше й се, че е прекалено, че няма да издържи, същевременно не си представяше живота без него.
— Предпочитам да умра, отколкото някога да бъда с друг — прошепна и се пресегна да помилва страната му. Погледът му я разпали, страстта му я изпепели.
„Предпочитам да умра“ беше игра, която си бяха измислили — от онези глупави шегички, споделяни от брачни двойки или любовници. Ако бяха в ресторант, единият казваше: „Предпочитам да умра, отколкото пак да се натъпча така.“ А другият отвръщаше: „Предпочитам да умра, но да не допусна смъртта ти.“ Подобни реплики си разменяха и в парка, но в леглото винаги бяха сериозни: „Предпочитам да умра, отколкото да те напусна.“
Джейк внезапно затвори очи — никога не го беше правил, докато се любеха.
Престана да я милва и се просна до нея.
После й призна за изневярата.
Твърдеше, че е единствената жена, на която държи: „Обичам само теб, Клоуи.“
Добави, че е допуснал грешка, че не е искал да стане така.
Случило се само веднъж, преди три месеца. В прокуратурата празнували спечелването на делото срещу Бийзли. Всички били посветили много труд и време на това дело, били под голям стрес, трябвало да дадат воля на чувствата… и докато се усети какво става, той изчукал една жена.
Повтори, че обича Клоуи, не другата.
Помоли я да му прости, обеща да направи всичко, за да изкупи вината си. Всичко, но не и да й каже името на жената, с която беше спал.
Клоуи остана на пода пред хладилника, взирайки се в една точка, докато телефонът иззвъня. Автоматичният секретар се включи и тя чу гласа на Ханк, един от охранителите в Съдебната палата, който се обаждаше да провери защо тя закъснява за работа.
Изправи се, облече се и тръгна към външната врата. Книгата стоеше на масичката встрани. Клоуи я изгледа на кръв и излезе.
Седна зад волана и я видя на съседната седалка.
Беше до касовия апарат, когато мина през охранителната бариера и влезе в закусвалнята.
Този следобед в града цареше необичайно оживление. Джоузи беше забравила, че е започнала подготовката за традиционния тридневен фестивал „Балд Слоуп е красив“, с който всяка година се отбелязваше началото на туристическия сезон. Винаги имаше музика на живо и много бира, с цел да се привлекат повече студенти и колежани. Фестивалът бе започнал да се провежда по идея на Марко. Като малка Джоузи не пропускаше събитието, защото придружаваше баща си, но от близо двайсет години не беше присъствала на празненствата. След смъртта на Марко градската управа редовно канеше съпругата му и дъщеря му за почетни гостенки на фестивала, но Маргарет винаги отказваше и след време престанаха да я канят. Пък и двете с дъщеря й не можеха да заменят харизматичния Марко, който навремето бе властелин на планината.