— Джоузи Чирини разпитва за теб днес, след като ти си тръгна от закусвалнята — подхвърли тя, за да насочи разговора към безопасна тема. — Мислеше, че с теб сме гаджета. Май се зарадва, като разбра, че сме само познати.
Адам престана да прибира дрехите и озадачено я изгледа.
— Доколкото разбирам, това те изненадва — отбеляза тя.
— Джоузи е симпатична, а пък аз съм кварталният пощальон, това е.
— Наистина е симпатична. Не подозирах, че е толкова млада. Признай, че си забелязал нещо повече, отколкото писмата, които й носиш.
Той се позамисли и отговори:
— Тя ухае на мента.
— И на теб ти е направило впечатление! — възкликна Клоуи.
Адам обаче не каза нито дума повече. Помежду им се чувстваше напрежение, за разлика от друг път, когато си разменяха шеги и тя го поучаваше, че трябва да излиза с повече момичета. Той отиде в банята, а Клоуи скръсти ръце на гърдите си и се загледа в пода.
— Ще те загубя, нали? — промърмори, когато Адам се върна с тоалетните принадлежности на Джейк.
Харесваше го, но той първо се беше сприятелил с бившето й гадже. Двамата се бяха запознали във фитнес залата. Адам беше отскоро в градчето (изминали бяха само няколко месеца от злополуката, която бе претърпял в планината Балд Слоуп) и Джейк го беше поканил да пийнат по нещо заедно с Клоуи.
Всичко около нея първо бе принадлежало на Джейк. Апартаментът — стилно жилище в реновирана сграда в центъра на града, където в далечното минало се е помещавала противопожарната команда — му беше подарен от родителите му по случай завършването на правния факултет. Клоуи държеше в склад под наем мебелите, взети от фермерската къща, и десетките кашони с книги, които ненадейно се бяха появявали през изминалите години. Така и не попита може ли да пренесе в апартамента някои свои вещи. И досега не знаеше защо не го стори. Може би усещаше, че няма да се впишат в обстановката. А тя искаше да се впише в живота на Джейк, желаеше го толкова силно, че накрая се обезличи.
Адам пристъпи до нея и я хвана за раменете. Приведе се леко, за да я погледне в очите:
— Не губиш никого, най-малко мен. Джейк е имал забежка — само веднъж, и то преди три месеца. Постъпил е тъпо. Хората правят глупости… Не, не се отнася за теб. Не е било тъпо да го изгониш. Мисълта ми е, че…
Тя отново му се усмихна:
— Адам?
— Да?
— Не си убедителен.
Той явно изпита облекчение, че го е освободила от неприятното задължение да защитава приятеля си.
— Знам — промърмори и пусна раменете й. — Е, аз ще си вървя. — Върна се до леглото и затвори куфарите, после забеляза книгата на нощното шкафче и я взе. — Ти ли я четеш?
Клоуи погледна заглавието, очаквайки да е проклетата книга, която я преследваше през целия ден.
Само че не беше.
Тази се наричаше „Стара любов, нов път“.
— Браво, Кло. — Той държеше книгата в дланта си като на кантар, сякаш думите имаха тегло. — Хубаво е да четеш такива книги.
Тя съвсем се обърка. Надникна в дневната и видя „Научи се да прощаваш“ върху възглавниците на канапето.
Проклетницата беше повикала подкрепление.
— Тръгвам си. — Адам остави книгата и грабна куфарите, Клоуи го изпрати до външната врата. — Да предам ли нещо на Джейк? — попита той.
Тя му отвори вратата и подхвърли:
— Например, че изглеждам много щастлива?
— Кло…
— Не желая да му казваш каквото и да било. Лека нощ, Адам.
Тя заключи и се обърна. „Стара любов, нов път“ се беше настанила на дивана до „Научи се да прощанаш“, сякаш я чакаха, за да й четат конско. Върхът! Преследваха я наръчници за самопомощ!
Гневно изтича в банята, за да вземе душ. Книгите никога не се появяваха там. Като котките и те мразеха да се мокрят. Клоуи стоя под душа, докато водата стана ледена. Тъкмо реши, че е отмила от съзнанието си всички мисли за Джейк или поне достатъчно, за да заспи, отвори вратата на банята и видя книгите — стояха една върху друга на пода пред нея.
— Ако ви видя още веднъж тази вечер, ще ви пусна в тоалетната! — закана се тя, прекрачи ги и се приближи до нощното си шкафче да навие будилника.
След миг се обърна, но те бяха изчезнали.