— Бас държа, че високите ти морални принципи са били засегнати — изкиска се натрапницата.
— Стига глупости. — Джоузи най-сетне я погледна. — Наистина ли си проституирала?
— Спях с разни мъже, за да накарам Джулиан да ревнува. Е, понякога го правех и за пари. Представа си нямаш колко лесно ти се удават разни неща, които не си мислила, че ще правиш, ако забравиш самоуважението си. — Дела Лий се усмихна и небрежно махна с ръка, като видя изражението на Джоузи. — Стига на тази тема. Казваш, че Клоуи ме помни. Много мило. Не бях сигурна, че ще се сети за мен.
— Покани ме да отидем заедно на фестивала довечера.
— Върхът! Знаех, че ще си допаднете.
Джоузи отново отхапа от сандвича и заяви:
— Не мога да отида.
— Че защо? Сложи си любимия пуловер. Оня, дето току-що свали. Много ти отива. Отиди и виж какво ще стане.
Джоузи остави сандвича и се ококори:
— Мислиш, че пуловерът ми отива, така ли?
— Естествено. Мисля и още нещо — че умираш да отидеш. — Тя се приведе, косата й се разпиля на раменете и от нея лъхна на застояла речна вода. — Иди на купона, а после ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Имам план за теб.
— Дела Лий, ти живееш в дрешника ми, изнудваш ме заради тайния ми склад, в момента си навлякла поне шестнайсет блузи, а твърдиш, че аз съм загазила. Измисли план за себе си.
Дела Лий поклати глава:
— Отдавна съм вдигнала ръце от себе си. Обаче за теб още има надежда.
Джоузи се приближи до сцената. Традиционният конкурс за най-привлекателен плешив мъж беше приключил, на сцената се настаняваха оркестрантите. Публиката се състоеше главно от младежи, които се разхождаха на групички, смееха се, отпиваха от бирата в пластмасови чаши и чакаха да започне концертът. Тя веднага забеляза Клоуи — под светлината на лампичките на сценичната рампа червеникавата й коса приличаше на канелен захарен памук. Стоеше до будката на ски курорта „Балд Слоуп“, където се раздаваха безплатни билети за лифта, компактдискове и скиорски шапки с емблемата на курорта.
Джоузи тръгна към нея. Знаеше, че никой не й обръща внимание. Може би защото по настояване на Дела Лий беше разпуснала косата си и беше използвала гримовете й.
Беше гримирана! Още не вярваше, че го е направила.
Като момиче експериментираше в стаята си с червилата и ружовете, които незабелязано вземаше от тоалетката на Маргарет, опитвайки се да стане красива като нея. Само че за пръв път се появяваше на обществено място гримирана. Майка й твърдеше, че с тази бяла кожа и тъмна коса ще изглежда вулгарно, ако носи грим. А Чирини не бяха вулгарни.
Затова бе решила да скрие от Маргарет, че ще отиде на празненството. Беше изчакала сънотворното да подейства и Маргарет да заспи дълбоко. Не че вършеше нещо нередно. Може би майка й нямаше да й забрани да отиде. Но със сигурност самата тя щеше да се чувства гузна, а Маргарет щеше да й чете конско.
Тъкмо днес не беше в настроение да слуша критиките на майка си.
Да му се не види, вече беше на двайсет и седем. Бе нелепо на тази възраст да се измъква тайно от дома си.
Нелепо, но факт.
Най-сетне си проби път до Клоуи, която толкова се зарадва, като я видя, че й заговори на „ти“:
— Джоузи! Вече си мислех, че няма да дойдеш. — Отстъпи крачка назад и я изгледа. — Божичко! Изглеждаш страхотно!
Тя смутено докосна страната си и промърмори:
— По принцип не се гримирам.
— И грешиш. Прическата, гримът… толкова ти отиват.
Джоузи се поколеба, прибра зад ушите си буйните си къдрици и внезапно се поуспокои.
— Какво ще правим сега? — попита.
— Да пием ли по бира?
— Бира. — Тя леко се усмихна. — Добре.
— Защо се усмихваш?
— Един човек много ще се забавлява, като му разкажа какво съм правила.
След като си взеха бира, Клоуи подхвърли:
— Искаш ли да си вземем нещо за хапване?
Джоузи не отговори, защото никога не би признала, че изпитва глад, но другата жена вече вървеше към павилионите, където се предлагаха топли храни, затова я последва. Лъхна я топлата ароматна пара от казаните, в които се пържеха понички. Ухаеше на ванилено тесто за кейк, което човек облизва от лъжицата.