Като малка никога не се доближаваше до павилионите за храна. По време на конкурса за плешивци винаги седеше с баща си на масата на съдиите, после шофьорът я закарваше вкъщи. Маргарет неизменно я посрещаше на вратата и започваше да я разпитва дали баща й я е представил на всички, целият град ли ги е видял заедно. Беше обсебена от мисълта, че Марко трябва да докаже колко се гордее с единственото си дете, въпреки че самата тя не можеше да го стори.
С Клоуи си взеха карамелизирани ябълки и фъстъчени сладки, приготвени от дребнички старици, числящи се към църковните групи, между които имаше непрекъснато съревнование. Постепенно тя се успокои. Никой не я гледаше. Хранеше се на обществено място, но не се притесняваше. Всъщност й беше хубаво. Не, чувстваше се прекрасно. Може би заради храната. Може би защото постъпваше като нормален човек.
Едва сега се осмели да се огледа и видя мнозина познати, но май никой не позна нея. С Клоуи беше тъкмо обратното. Хората непрекъснато я спираха да си поговорят. Сред тях бяха съученичката й Британи и Джун, с която в гимназията работели като почасови детегледачки, а някоя си Филипа я покани на гости заедно с приятелката й. Джоузи беше въодушевена — струваше й се, че й е даден ключ към тайна самоличност, към неограничена власт. Никой не подозираше, че е дъщерята на всесилния Марко Чирини. Сега беше само Джоузи, приятелката на Клоуи. Можеше да се тъпче и никой да не я погледне накриво, като че ли е извършила нещо срамно.
Купи си захарен памук и двете с Клоуи тръгнаха между будките, в които жителите на Балд Слоуп продаваха дървени купи за салата и бурканчета с туршия от динени кори, които бяха приготвяли цяло лято. От небето се заспускаха снежинки и като котенца се заумилкваха около краката на хората. Беше вълшебен свят, все едно излязъл от онези стъклени кълба, в които при разклащането им се разразява снежна буря.
Тъкмо щяха да тръгнат обратно към сцената, за да слушат оркестъра, но някой извика Клоуи и двете едновременно се обърнаха.
Джейк Ярдли стоеше под разноцветните лампички над пътеката, оформена от павилиончетата на занаятчиите. Минувачите го заобикаляха и любопитно го зяпаха. Имаше защо. Беше магнетичен, с умни и пронизващи зелени очи, типични за мъжете от тази фамилия. Мълвеше се, че погледне ли те един Ярдли, веднага разбира какво се върти в главата ти. Членовете на тази фамилия общуваха със семейство Чирини — и двете семейства бяха богати и притежаваха големи имоти в града. Джейк обаче беше с няколко години по-голям от Джоузи и бе посещавал училища с пансион, докато тя имаше частни учители, посещаващи дома й, ето защо като деца се познаваха много бегло. Ако случайно се засечаха на някое обществено място или по време на лятната почивка, Джоузи се удивляваше от очите му, от учтивите му маниери и от това как той винаги се подчиняваше на родителите си. Не беше общувала с деца на нейната възраст, затова смяташе, че е съвсем нормално да го удари, за да привлече вниманието му и да го накара да я погледне. Като по-малък Джейк се разплакваше. След като поотрасна, започна да я гледа с такова съжаление, че тя бързаше да избяга.
— Кло, моля те! — отчаяно извика той.
— Да му се не види! Мислех, че няма да дойде. И подозирам, че е прекалил с алкохола — прошепна Клоуи и задърпа след себе си Джоузи, като от време на време се обръщаше. — Слава богу, че поне Адам е с него.
Джоузи спря и се обърна, сякаш се подчиняваше на команда на хипнотизатор. Адам се опитваше да усмири приятеля си, беше застанал пред него и го побутваше назад. Джейк посочи към Клоуи и той извърна глава. Вкамени се и зяпна от изумление. Беше видял Джоузи. Тя се запита дали я е познал. И какво означаваше погледът му? Мъжете не я зяпаха така. Нито пък Адам. Представителите на силния пол измерваха с поглед жени като Дела Лий и Клоуи, а не като нея. Тя наведе глава, опитвайки се да се види през очите на Адам. Зърна само червения си пуловер, но иначе почти беше скрита от грамадното кълбо захарен памук, което държеше. Побърза да го скрие зад гърба си, само че беше прекалено късно. Той вече се беше обърнал и дърпаше Джейк след себе си.
— Откога е така? — подхвърли Клоуи.
Джоузи се извърна и видя, че новата й приятелка замислено я наблюдава.
— Моля?
— Откога си влюбена в Адам?
Тя измъкна иззад гърба си ръката, с която стискаше захарния памук, и промърмори:
— На челото ли ми е написано?
Клоуи се усмихна, но не отговори.