Адам поклати глава. Ако зависеше от него, нямаше да каже на брат си за злополуката. Обаче известно време животът му беше висял на косъм, затова от болницата се бяха свързали с Брет, най-близкия му родственик. Сега му беше съдено да не забрави кошмара. Понякога не бива да споделяш болката. Понякога е по-добре да я понасяш в самота.
— Голям глупак си, да знаеш.
— Знам.
В понеделник пощенските пратки винаги бяха повече. Ето защо Адам стигна със закъснение до квартала на семейство Чирини. Досега не беше обръщал внимание, че вижда Джоузи почти всеки ден, че тя сякаш винаги усеща приближаването му. Тръгна по алеята към красивата викторианска постройка и за пореден път си каза, че тя изпъква сред другите къщи като голям син палец. Завесите не помръдваха. Какво ли правеше по цял ден Джоузи между тези стени?
Докато се изкачваше по стъпалата, входната врата се отвори и Джоузи застана на прага като привидение с черна рокля. Днес не беше с червения пуловер, което донякъде го успокои. Ала когато я наближи, усети аромата на мента, излъчващ се от нея. Да му се не види, ухаеше вълшебно! Видеше ли я, неизменно се усмихваше и си спомняше неща, за които не беше мислил от години — отдавна отминали Коледи, за това как пиеше горещ шоколад със семейството си и холандски джин в бара на планинския хотел. Той стигна до най-горното стъпало и спря.
— Здравей, Адам.
— Здрасти — колебливо изрече той и й подаде пощата.
— Благодаря.
— За нищо. — Той се запита дали е направил нещо, с което да я подведе. Ами да, дори усмивката би могла да се изтълкува погрешно. Усмивката му помръкна. Почувства се неловко, затова безмълвно се извърна и се отдалечи.
Джоузи се изненада от реакцията му. Погледа го, докато той прекоси улицата, после влезе обратно в къщата.
Адам влезе в двора на семейство Фъргюсън и мислено се упрекна за поведението си. Нямаше намерение да я наскърби. От друга страна, не желаеше онова, което искаше тя… каквото и да беше. Всъщност какво искаше Джоузи?
Госпожа Фъргюсън, дебелана на около шейсет, подрязваше с ножичка за маникюр тревата от двете страни на алеята за коли. Носеше дебела вълнена жилетка, закопчана догоре, и розови ръкавици с отрязани пръсти. Беше заядлива жена. Съпругът й бягаше от нея и прекарваше дните си в така наречения си клуб, който всъщност беше магазин за цигарени изделия в центъра на града. Едва след година Адам се научи да угажда на дребнавите й изисквания — да прикрепва брошурите и каталозите с ластик, писмата да са отделно. И да не оставя в пощенската кутия двете купчинки една върху друга, а редом.
— Здравейте, госпожо Фъргюсън — провикна се той, отвори кутията и се захвана да подреди пощата.
— Радвам се да те видя, Адам — подхвърли тя. — Повтаря се всеки ден.
Той спря и посегна да извади от чантата си пощата за съседните къщи.
— Прощавайте, за какво говорите? — попита разсеяно.
— За Джоузи. Всеки ден те дебне от прозореца.
Адам вдигна очи.
— Свястно момиче е. — Госпожа Фъргюсън изпъшка и бавно се изправи. — Жалко, че никой не го забелязва.
— За какво намеквате?
— Ти не си тукашен. Не знаеш каква беше Джоузи като малка.
— И каква по-точно?
— Най-проклетото, най-невъзпитаното и най-нещастното дете, което съм виждала. Щом не й угодяха за нещо, изпадаше в истерия и така крещеше, че я чувах, без да изляза от къщи. Подозирам, че тогава изпочупи всички сервизи и статуетки на майка си. Да не говорим колко често я прихващаше на обществени места. Няма магазин в града, чийто собственик да не помни капризите и кражбите й. Тя крадеше сладкиши. Подчиняваше се само на баща си, обаче той почти не се свърташе у дома и всичко се струпваше на бедната Маргарет. Затова тя не пусна Джоузи на училище, а й взе частни учители да й преподават у дома.
— Не може да бъде! Джоузи? — невярващо попита Адам.
— Имаш право да се учудваш. Ако не я бях виждала толкова много пъти, и аз нямаше да повярвам. Тя порасна и стана мило и възпитано момиче. Обаче изглежда тъжна, не мислиш ли? Напомня ми за Рапунцел. Онази… от приказката. Джоузи излиза от къщи само да закара майка си я в клуба, я на лекар или на фризьор, или да изпълни поръчките й.
„Не е вярно — помисли си Адам. — Излиза и по други поводи.“
Обърна се и отново разгледа къщата й; не искаше да проявява любопитство, но нещо отвътре го глождеше.
Знаеше, че Рапунцел тайно излиза от замъка.