Джоузи очакваше Дела Лий да продължи, но натрапницата изглеждаше доволна като човек, доказал тезата си, затова самата тя наруши мълчанието:
— Да видим дали съм те разбрала правилно. Последният ти и най-ценен съвет е да не се влюбвам в Джулиан, така ли?
Дела Лий сви рамене:
— Съжалявам, че навремето никой не ме посъветва същото.
Клоуи помнеше какво й бе разказал Джейк за първата си година в училището с пансион. Бил измъчван от носталгия по дома и се привързал към някаква бездомна котка, която се промъквала в трапезарията. Всеки ден й предлагал наденичка или яйце от закуската си и салам или сандвич от обяда си. Всеки ден тя бягала от него. Обаче Джейк не се отказал. Дори когато бил болен от грип, тайно излизал от лечебницата, за да храни котката. Често я наблюдавал през прозореца на класната стая и дори написал за нея стихотворение, което изпратил на майка си. След три месеца най-сетне животното огладняло дотолкова, че да му се довери. И през ум не му минавало, че това няма да се случи. Кой друг би й предложил толкова много?
През двата почивни дни, докато беше сама в жилището си, Клоуи няколко пъти понечи да извика Джейк, за да му каже, че по телевизията дават хубав филм, или да го попита за дума от кръстословицата, която решаваше. В неделя вечерта й хрумна, че именно това беше целта му. „Не иска да те притиска“ — бе казал Адам. Точно така, оставяше й достатъчно свобода, за да проумее, че не може без него. Тя беше като онази котка, която все повече огладнявала. Постъпваше тъкмо както Джейк бе предвидил, уверен, че все някога тя ще се върне при него.
Кой друг би й предложил толкова много?
Клоуи знаеше, че след работа негови колеги редовно ходят да пийнат по нещо в „Джигъри“ — заведение, което се намираше на площада срещу Съдебната палата. Джейк нямаше да е там в понеделник, понеже тогава вечеряше с родителите си; ето защо тя реши да отиде в бара тъкмо тогава. Искаше колегите му да я видят. Искаше да му внуши, че е щастлива и без него. И евентуално да изкопчи информация. Човъркаше я мисълта за жената, която беше съсипала живота й. Щеше да подхвърли уж небрежно: „Кой беше на празненството по случай спечелването на делото «Бийзли»?“
В понеделник след работа се прибра у дома, преоблече се и старателно се гримира. Искаше да изглежда добре, но не и сякаш се престарава. Отне й доста време, докато постигне желания резултат. След няколко часа влезе в „Джигъри“. Вълнуваше се, същевременно изпитваше неочаквана самоувереност. Пристъпи до бара и се огледа… след миг разбра, че не вижда нито един познат. Положила беше толкова усилия да се подготви, но беше дошла прекалено късно. Почувства се обезкуражена, затова поръча на бармана коктейл с лимон.
Почувства погледа на непознатия още преди да забележи самия него. Усещането бе като да почувстваш дъжда във въздуха, преди да завали. Озърна се и го видя — седеше в другия край на бара и се взираше в нея. Беше неземно красив, сякаш лицето му бе нарисувано с молив; всяка линия бе съвършена, всяко неясно очертание — преднамерено. Клоуи дори се стресна, когато непознатият се изправи, доказвайки, че е човек от плът и кръв. Той взе питието си и се приближи до нея.
Клоуи не откъсваше поглед от него; внезапно се задъха, макар да не знаеше защо.
— Не искам да нахалствам — промърмори той. В мелодичния му глас сякаш се съчетаваха всичките й любими песни. — Кълна се, че не се опитвам да ви свалям. Ще ми разрешите ли да седна до вас? Имам среща с приятели, а вратата се вижда само от тук.
Тя най-сетне си пое дъх. Какво й ставаше? Защо ос изпаднала в паника? И друг път към нея се бяха присламчвали непознати мъже. Жалко, че наблизо не седеше някой колега на Джейк, за да му докладва какво е видял.
— Заповядайте — промърмори.
Той седна на столчето до нея и попита:
— Добре ли сте?
— Много съм добре — отвърна тя, понеже не искаше да признае, че се чувства така, сякаш са й отрязали лявата ръка. Не искаше да признае страха си, че не може да живее сама. Затова предпочиташе баналното „много съм добре“. Така отговори на охранителя Ханк, на всички, които й телефонираха през двата почивни дни, и на бащата на Джейк, който днес се беше отбил в малкото й кафене. По-възрастният Ярдли толкова приличаше на сина си — и двамата имаха невероятни светлозелени очи, — че тя машинално се отдръпна от него, докато на практика се озова в склада. — Защо питате?