— Няма нужда. Моята е по-близо. — Джоузи посочи паркинга, където имаше само две коли — син ленд роувър и лъскав кадилак, който приличаше на танцьорка от Лас Вегас.
Прекосиха асфалтираната площадка и Клоуи спря пред джипа, но приятелката й тръгна към грамадния златист кадилак.
— О, помислих си, че… — Клоуи поклати глава и пристъпи до лъскавия автомобил. — Хубава кола.
Джоузи включи устройството за автоматично отключване на вратите и се засмя:
— Взели сме я назаем от Елвис.
Оказа се, че знае адреса, на който се намираше складът, и веднага потегли към магистралата. Няколко минути Клоуи не проговори, само се оглеждаше. Имаше си теория, че колите са нещо много лично и са отражение на характера на собствениците си. Тази беше модел отпреди няколко години, но изглеждаше като нова. В купето беше толкова чисто, че тя се страхуваше да докосне дори седалката. Помисли си, че автомобилът изобщо не подхожда на Джоузи.
Изтръгна се от размислите си и като видя къде се намират, възкликна:
— Спри! Спри веднага!
Джоузи удари спирачки:
— Какво? Какво става?
Беше минала напряко през квартал, намиращ се южно от центъра на града. Бяха спрели на улица „Лято“, наречена така, защото навремето по нея минаваха курортистите, пристигащи в града за летния си отдих. Стоплеше ли се, жителите на Балд Слоуп започваха да държат под око този път в очакване на пришълците. Хлапетата се катереха по дърветата, за да зърнат отдалеч наближаващите файтони, а по-късно — автомобилите. От двете страни на улицата се издигаха малки квадратни къщи, напомнящи забравени детски кубчета, оцветени в светлорозово, жълто и зелено.
— Виж онази къща — посочи Клоуи. — Какво ще кажеш?
Джоузи любопитно я изгледа, после се приведе и се втренчи в светложълтата къщичка с бели корнизи. В чистия двор отпред имаше табела с надпис, че имотът се продава.
— Трийсет години е принадлежала на едни и същи хора. Условията в квартала се подобриха, нанасят се много млади семейства… — Джоузи се облегна на седалката и поклати глава. — Обаче собствениците искат прекалено много пари. От година имотът е обявен за продан, а те не отстъпват от цената. Прекалено са привързани към къщата.
Клоуи се засмя:
— Откъде знаеш тези подробности?
— Финансистът, който се занимава с делата на семейството ни, каза, че покупката на имота е добра инвестиция. Проявяваме интерес, но не и на тази цена.
— О! — Клоуи отново се обърна към къщата. Парите не я интересуваха кой знае колко, но сега завидя на Джоузи заради богатството й. Чирини не желаеха да купят имота, обаче биха могли. — Тази година няколко пъти допускаха посетители. Вдясно от входната врата има просторно помещение, превърнато в библиотека. Човек не очаква нещо подобно в толкова малка къща. Спомням си, че когато за пръв път я видях, си казах: „Това е сбъднатата ми мечта.“ — Тя въздъхна. — Влюбена съм в тази къща. Много често минавам край нея. Дори ако имам работа в обратната посока. Понякога Джейк ми се подиграва.
— Не харесва ли къщата?
— Харесва я, защото аз я обожавам. Само че не можем да си позволим да я купим на тази цена, без да искаме пари от родителите му. А Джейк е против. И без това се чувства неловко, че са му подарили апартамента, в който живеем.
— Значи жилището не принадлежи на двама ви, така ли?
— Негово е.
Джоузи се навъси:
— Смяташ ли, че ще ти го отстъпи? Ако отново не се съберете, разбира се.
— Не знам. — Клоуи млъкна. Не можеше да си представи живота без Джейк. Усети, че я обзема паника, затова престорено се усмихна. Не искаше да издаде страха си пред новата си приятелка. — Е, да тръгваме. Много исках да видиш къщата.
— Прекрасна е — промълви Джоузи, включи двигателя и потегли.
Докато се отдалечаваха, Клоуи не издържа и се обърна, за да погледне още веднъж къщата:
— Да, наистина.
Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до складовите помещения — лабиринт от ниски сгради, разположени върху асфалтиран терен, осветяван от силни лампи. Наемът, който Клоуи плащаше, щеше да й стигне да наеме малък апартамент. Всяко помещение беше с климатик и с флуоресцентно осветление.