Джоузи се заизкачва по стълбището, предчувствайки, че ще види как прислужницата наднича от стаята си. И не се излъга.
— Всичко е наред, Хелена. Лягай си — каза й и чу как вратата тихо се затвори.
Влезе в стаята си, приближи се до дрешника, отвори вратата и заяви:
— Разбрах защо Адам се държи странно.
Дела Лий не отмести поглед от тетрадката, която прелистваше.
— Защо? — подхвърли.
— Клоуи му е казала, че съм влюбена в него — отчаяно промърмори Джоузи и седна на пода до кашончето с книгите.
Думите й най-сетне предизвикаха интереса на неканената й гостенка, която вдигна глава:
— А тя откъде знае?
— Аз й казах. — Още се питаше защо го е направила. Адам беше голямата й тайна, по-голяма дори от склада със сладкиши, въпреки това я беше споделила с Клоуи. Проклятие, какво й ставаше?
Дела Лий забели очи:
— А обвиняваше мен!
— С основание. Ако не беше ти, това нямаше да се случи.
— Благодаря за комплимента. — Дела посочи кашончето. — Какво има вътре? Мили боже, нали не си ходила пак в къщата ми?
— Не съм. Клоуи ми зае няколко книги. — Тя извади сандвича от кашона и го сложи пред дрешника. — Вземи. С пържени яйца е.
— Благодаря, но не съм гладна. Ти го изяж. Какви са тези книги?
— Любовни романчета. — Джоузи разопакова сандвича.
Дела Лий разпери ръце, сякаш искаше да заеме цялото място в дрешника:
— Да не си посмяла да ги сложиш тук!
Джоузи отхапа от сандвича и любопитно изгледа натрапницата:
— Забраняваш ми, така ли? Тук са всичките ми книги.
— Още ли не загряваш какво става? Разбираш, че пощальонът знае за любовта ти към него, и какво правиш? Влачиш сладникави романчета, за да ги четеш в дрешника си.
— Очевидно не мога да ги чета там, защото си се самонастанила.
Дела Лий вбесено изпъшка:
— Адам знае за чувствата ти. Защо не действаш? Покани го на среща. Направи нещо.
— Говориш като Клоуи. Адам не иска да го канят на срещи. Щом е разбрал, че го харесвам, веднага се отдръпна. Много надалеч. Сигурно се пита какво е направил, за да ме насърчи, и как би могъл да предотврати случилото се. Нямам намерение да причинявам и на двама ни по-голямо неудобство от онова, което вече изпитваме. Не след дълго тази история ще отшуми и нещата ще тръгнат постарому.
— Кога най-сетне ще ти писне дотолкова, че да промениш живота си?
Джоузи щракна с пръсти, все едно й беше хрумнала гениална идея:
— Сетих се! Първата ми работа ще е да те изхвърля. — На вратата се почука и тя подскочи. Уви сандвича, избърса устните си с опакото на дланта си и прошепна „Скрий се!“, докато се мъчеше да напъха кашончето в дрешника.
— Да ги нямаме такива! Не го искам тук!
— Дела Лий…
На вратата отново се почука.
— Един момент! — Тя се извърна и блъсна под леглото кашона с книгите, пъхна в плика остатъка от сандвича, хвърли и него под леглото. Бързо затвори дрешника, изправи се и каза: — Влез.
Хелена надникна в стаята. Носеше дълъг халат, косата й беше навита на хартийки, покрити с копринения шал, който Джоузи й беше подарила през лятото по случай рождения й ден. Застана на прага и боязливо се огледа.
— Олдси — прошепна и извади от джоба си някакво бурканче. — Донесла за тебе.
Джоузи отиде до вратата:
— Фъстъчено масло ли ми носиш?
Прислужницата разви капачето:
— Пръст!
— О! — Джоузи кимна, макар че нямаше представа за какво говори тя. — Ясно. Пръст.
— Виж. Виж аз какво прави. — Хелена поръси с пръст прага на стаята, после подаде бурканчето на младата жена. — Ти прави също пред онова врата. — Посочи дрешника.
— Искаш да поръся с пръст там ли?
— Да. Този земя от мой дом. Сестра изпратила. — Хелена посочи бурканчето. — Пъди лоши неща. Вече няма слизат в кухня.
— Аха, ясно.
Прислужницата явно разбираше, че се случва нещо нередно и че по някакъв начин е свързано с дрешника. Прекрасно!