Джоузи изпълни желанието й, за да я успокои. От време на време установяваше, че Хелена е зашила кръстчета в подгъвите на дрехите й, за да й носят късмет, освен това, за да прогони духовете, прислужницата винаги чукаше три пъти на рамката на вратата. Не говореше за родната си страна, но се придържаше към вярвания, насадени й от детинство.
Взе бурканчето от Джоузи и доволно закима:
— Хубаво сега. Олдси спи. Няма лоши неща.
— Благодаря, Хелена.
— Олдси добро момиче — промълви прислужницата и излезе.
Джоузи затвори вратата и тръгна към леглото си.
— В тая къща всички са смахнати! — провикна се Дела Лий от скривалището си.
— Не съм те вързала тук. Върви си, щом не ти харесва. — Джоузи коленичи и пропълзя под леглото, за да извади плика със сандвича.
— И да пропусна забавлението? За нищо на света!
Шеста глава
Горчив чай
В събота следобед Маргарет пробва три чифта обувки, два пъти смени чантата си и без причина се сопна на дъщеря си, която търпеливо чакаше, за да я закара на уреченото място.
Маргарет мразеше да пие чай с Ливия Линли-Уайт. Преди всяка среща с нея грижливо подбираше дрехите и обувките си, дори репетираше отговори на въпроси, които старицата можеше да й зададе. Даваше си сметка, че е глупаво да се страхува от тази жена, прехвърлила вече деветдесетте. Смяташе, че е нелепо една старица да упражнява такава власт над нея.
Само че крушката си имаше опашка. Ливия беше единственият човек в градчето (освен Марко), който знаеше за любовната връзка на Маргарет. Оттогава бяха изминали повече от четирийсет години, но старицата не преставаше да й го натяква и се държеше с нея като кралица с прислужницата си. Всеки месец я привикваше под предлог, че ще пият чай, и всеки месец Маргарет, макар и неохотно, се подчиняваше на височайшата заповед. Срещаха се в специалното сепаре на чайната в бившия семеен дом на Ливия — най-старата постройка в Балд Слоуп. Преди трийсет години по настояване на Марко възрастната дама бе дарила къщата на Дружеството за запазване на историческите паметници, което я беше преустроило в музей с чайна. Ливия твърдо вярваше в непогрешимостта на Марко и му се подчиняваше безусловно. Помоли го дори за съвет относно местоположението на новата си къща в планината, която сега обитаваше с медицинската си сестра, прислужницата и внучката си — плаха девойка, живееща във вечен страх от тираничната старица. Въпреки че от трийсет години къщата музей не й принадлежеше, тя си въобразяваше, че има право да отива там, когато пожелае; оскърбяваше туристите с надменното си поведение, влизаше в кухнята на чайната и безмилостно критикуваше готвача, все едно още беше господарка на дома.
Най-сетне Маргарет седна в колата и позволи на дъщеря си да я закара до къщата музей на семейство Линли-Уайт, въпреки че така и не си беше избрала подходящи обувки. Само че още по-лошо бе да закъснее, затова от немай-къде се задоволи с онези, които беше нахлузила в последния момент.
Както обикновено Джоузи я съпроводи до сепарето за височайши гости. Маргарет много държеше на това, за да покаже на Ливия, че има грижовна дъщеря. Пък и след като й поставиха изкуствена тазобедрена става, не се чувстваше стабилна без бастуна и се облягаше на Джоузи, за да не падне. За нищо на света не би се появила с бастун пред проклетата старица. Нямаше да й достави това удоволствие. Самата Ливия, макар и на преклонна възраст, нямаше нужда от бастун. Беше висока, кльощава и се движеше изправена, сякаш беше глътнала ръжен.
Завариха я да седи в малкото сепаре. Като ги видя, нарочно си погледна часовника, макар Маргарет да знаеше, че не са закъснели. Щом стигнаха до масата, старицата нареди:
— Джоузи, чакай отвън с Амилия.
— Да, госпожо Линли-Уайт.
— Маргарет, защо стърчиш така, сядай! — продължи заядливата старица.
— Да, Ливия. — Тя придърпа стола и макар че й струваше невероятно усилие, успя да седне грациозно и без да издаде каква болка изпитва.
— Дъщеря ти изглежда променена — отбеляза Ливия, вдигна ръка и дългите й костеливи пръсти машинално заопипваха перлената огърлица около врата й. — Какво е по-различно?
Маргарет разстла на скута си голямата ленена салфетка:
— Не забелязвам никаква промяна.
— От малка си е грозничка, нали?
— Да, Ливия.
— Готови сме — извика старицата, а гостенката затвори очи за миг. Уредничката на музея дръпна плъзгащата се врата между сепарето и общото помещение и вкара количката с елегантния чаен сервиз. Винаги лично тя обслужваше госпожа Линли-Уайт и гостите й — другите служители отказваха да угаждат на капризите й. — Да се чуди човек защо е така, след като ти си красавица. Трудно ми е да повярвам, че ти е дъщеря. Всъщност като ти знам миналото, бих се усъмнила, че младата дама е дете на Марко, ако не беше взела очите му — продължи Ливия, докато уредничката наливаше чай в елегантните порцеланови чаши. — Но и моята Амилия не е красавица. И по-добре — така ще си останат неомъжени и ще се грижат за нас. От опит знам, че грозните момичета са много предани. Запомни го от мен — не хващай вяра на красавиците.