Амилия погледна изпод око плъзгащата се врата към сепарето и промърмори:
— Забранени са ми.
— Зная.
Амилия неохотно взе пликчето:
— Оказваш ми лошо влияние. Госпожа-мама все ми казва: „Не се тъпчи така! Ще заприличаш на Джоузи Чирини!“
Джоузи печално се усмихна:
— Да, аз съм лош пример за всички деца.
— Тя не обича майка ти. Не знам защо я кани на чай.
— И аз не знам защо майка ми приема. Вероятно не ни е съдено да разберем причината. Искаш ли да се поразходим навън?
— Не, госпожа-мама може да ме повика. — Амилия извади от пликчето един бонбон. Пъхна го в устата си и пак се втренчи в прозореца.
— Не ти ли се иска да имаш свой живот? — ненадейно подхвърли Джоузи. Понякога, като гледаше Амилия, която беше прехвърлила четирийсетте, се питаше дали ще заприлича на нея. Перспективата изглеждаше доста нерадостна. — Да правиш нещо повече, нещо различно.
— Мой дълг е да се грижа за госпожа-мама. Баща ми почина миналата година, майка ми сигурно ще заживее с нас, тогава ще се грижа и за нея.
Джоузи се поколеба, но все пак попита:
— Не ти ли е хрумвало да отидеш другаде?
— Госпожа-мама не обича да пътува.
— Не, само ти.
— Само аз ли? — повтори русокосата. Ужасеното й изражение беше най-красноречивият отговор.
— Била ли си влюбена?
— Не. — Амилия се изчерви.
— Обичаш ли да четеш?
— Не особено.
— Мечтаеш ли да отидеш на почивка? Да видиш океана?
Амилия хвърли на масата пликчето с бонбони и го побутна към Джоузи:
— Наистина ми влияеш зле.
— Дано в дрешника ти не се появи някоя лека жена. Няма да се справиш с нея.
— Хлопа ти дъската, Джоузи — намръщи се Амилия. — Ще седна другаде.
Щом всички излязоха от чайната, леденият вятър едва не ги повали. Ставаше все по-студено. Щурците се преселваха в камините. Власинките по големите гъсеници бяха по-скоро черни, отколкото кафяви. И костилките на всички сливи бяха във формата на лъжица. Местните жители знаеха, че тези поличби предвещават падането на снега. Джоузи се надяваше да натрупа много, въпреки че през ноември това бе малко вероятно. В западните райони на Северна Каролина обилни снеговалежи имаше едва в края на зимата и дори в началото на пролетта.
Ливия и Маргарет се сбогуваха — с черните палта, развявани от вятъра, двете приличаха на врани. Старицата се обърна и тръгна към колата си, Амилия я последва като мисъл, дошла впоследствие.
Майката и дъщерята ги проследиха с поглед; не подозираха, че лицата им изразяват едно и също чувство — на облекчение.
Маргарет въздъхна:
— Уф, отървахме се.
— Да.
— До следващия месец.
— Не знам дали важи и за теб, но не се ли надяваш, че следващия път няма да е толкова ужасно?
Маргарет поклати глава:
— Отдавна престанах да го вярвам. Надеждата е за наивниците, скъпа. Да си вървим у дома.
По време на изпитанието на Джоузи и Маргарет в чайната, Клоуи, намираща се в другия край на града, преглеждаше страницата с обявите за жилища под наем. И този уикенд Джейк й правеше на инат и не се обаждаше. Чакаше. Чакаше тя да му се примоли. Вероятно си казваше: „Че къде другаде ще отиде?“, но не високомерно, защото не беше надменен. Само дето беше убеден, че някои неща са неизменни. Че всеки понеделник трябва да вечеря с родителите си. Че хората винаги ще го харесват. Че с Клоуи ще бъдат заедно до края на живота си. Мислил ли е за това, докато е бил с другата жена? Казвал ли си е: „Забежката е без значение. Не се брои. Клоуи винаги ще бъде с мен“?
Тя гневно огради с молив още една обява във вестника. Не искаше по никакъв начин да е зависима от Джейк, не й трябваше нито апартаментът му, нито присъствието му, за да се чувства спокойна. Щеше да се стегне и да го заличи от живота си. Скоро щеше да забрави гласа и ласките му, атлетичното му тяло и насладата, с която я даряваше в леглото. И вече нямаше да си представя как доставя същото удоволствие и на другата жена.
Тя остави писалката. През цялата седмица мисълта за Джулиан витаеше в едно отдалечено кътче на съзнанието й. Стоеше си там, не нахалстваше да измести другите й мисли. И все пак… Беше казал, че през делничните вечери редовно посещава „Джигъри“. Хрумна й, че може да отскочи до бара, да се види с Джулиан и дори да си поговорят за неверните си партньори. Той разбираше какво е да те нарани любим човек. Да, това щеше да е първата стъпка към новия й живот. Стъпка по стъпка щеше да се отдалечи от източника на болката.