Марко пусна двайсет цента в монетния апарат.
Марко носеше сив костюм с червена вратовръзка.
Стояха на тротоара и разговаряха.
Марко се засмя три пъти.
Тя докосна ръкава му.
Номерата на колите на улицата: ZLX-33, GGP-40, DIV-07, FNE-82, HUN-6, CMC-75, DFB-93.
Джоузи затвори тетрадката и прекъсна налудничавата енергия, излъчваща се от страниците:
— Не разбирам… Защо майка ти е постъпвала така?
Баща й бе известна личност, но доколкото й беше известно, той нямаше истински врагове. Срамуваше се да признае колко малко го познава — помнеше само как хората го величаеха и разговорите с него по време на неделните им разходки е кола. Той имаше апартамент в хотела и много рядко спеше вкъщи.
Дела Лий прокара език по кривите си предни зъби, обмисляйки отговора си.
— Майка ми беше с разстроена психика — промълви най-накрая. — И беше прекалено красива за жена в нейното душевно състояние. Изглеждаше самоуверена, а всъщност не знаеше какво прави. Знаех, че е избягала от къщи на шестнайсет, защото вторият й баща я насилвал. Зарязала училище и започнала работа като касиерка в „Уин Дикси“. След като се запознала с баща ми, си казала, че той ще е нейният спасител. Често ми разказваше как един съботен следобед седяла на скамейка в парка и пиела пепси-кола, а баща ми се приближил до нея и й казал: „Вие сте най-красивото създание, което съм виждал. Ще вечеряте ли е мен?“ Беше като сцена от филм. След девет месеца съм дошла на бял свят. Мама била на осемнайсет.
Джоузи се замисли; смътно си спомняше майката на Дела Лий — дребничка, красива и недодялана, но с големи зелени очи като на кукла.
— Ти си дъщеря на Грийни Бейкър, нали?
— Да.
— Виждала съм я.
— Нищо чудно. Сред най-любимите й занимания беше да ви следи с баща ти по време на неделните ви разходки с колата.
— Следяла го е, когато бях с него, така ли?
Дела Лий кимна.
Линиите на времето се преплитаха като нишки, свързваха се в едно цяло.
— И ти ли я придружаваше?
— От време на време. Но престанах, щом поотраснах и можех да оставам сама вкъщи. Мразех да те следя. Ненавиждах идиотското преследване. Обаче върнеше ли се у дома, тя ми надуваше главата с подробностите — къде те е водил, как си се смеела, когато си с него. Понякога си запушвах ушите, за да не я чувам. Не исках да слушам как той се държи с теб като любящ баща.
— Какво се случи с твоя баща?
— Почина, когато бях на деветнайсет.
— Как така е разрешавал на майка ти да ни следи?
— Мисля, че не подозираше какво се случва. Всъщност научих кой е едва когато станах на девет. След раждането ми той подкупил мама. Купил й къщата. Купил й кола. Купил мълчанието й.
— Защо? — Джоузи бе запленена, сякаш неканената гостенка разказваше приказка.
— Може би, за да не разбере жена му. Само че мама, Бог да я прости, ме заведе при нея, когато навърших девет години. „Малката е дъщеря на мъжа ти — каза й. — Негова плът и кръв, а той не ще и да знае за нея.“
— Сигурно ти се е искало да пропаднеш вдън земя.
— Всъщност този ден прозрях истината — промълви гостенката. — Разбрах защо мама следи Марко Чирини.
— Защо?
Дела Лий се приведе и огледа стаята:
— И друг път съм била в тази къща. Преди много години, когато бях деветгодишна, а ти още не беше родена. Като влязох в дневната ви, направо се шашнах. Всичко беше толкова красиво. Миришеше на богатство.
Джоузи започна да идва на себе си, изтръгвайки се от „приказката“. Не, не! Не искаше да чуе края.
— Майка ти даде на мама още пари. Отново купи мълчанието й. Тая Маргарет е голяма умница. — Дела Лий поклати глава. — Колкото и деца да имаше Марко, само тя можеше да го дари със законно дете. Всички знаеха, че двамата съпрузи не искат наследници, но година, след като Маргарет научи за мен, на бял свят се появи Джоузи — бебето, което щеше да осигури на госпожата да наследи богатството на Чирини.
Джоузи стана и заотстъпва назад, препъвайки се в дългото си палто. Захвърли глупавата корона и ужасено се загледа в Дела Лий, която усмихнато подхвърли:
— Здравей, сестричке.
Осма глава
Твърди бонбони
Сякаш изминаха часове.
Двете безмълвно се взираха една в друга. Дела Лий седеше с кръстосани крака, положила длани на коленете си. Джоузи, която се задъхваше от гняв и възмущение, възкликна: