— Край! Писна ми!
— Най-сетне.
— Писна ми от теб! Няма да търпя да злословиш по адрес на баща ми. Всеизвестно е, че той беше велик човек. С мама много се обичаха. Той спаси Балд Слоуп. — С трепереща ръка посочи вратата на стаята: — Махай се!
Натрапницата й се скара:
— Я се дръж като голямо момиче!
За миг Джоузи онемя от нахалството й. Нима нищо не можеше да стресне тази жена?
— Сега разбрах защо се настани в моя дрешник! — процеди през зъби. — Не си избягала от Джулиан. Заедно ли измислихте този план?
— С него вече не сме заедно в нищо. И наистина не избягах от него. Не че не заслужава, защото е подъл мръсник. Само че аз бягах от себе си. — Дела Лий придърпа към себе си кашончето и го затвори. Изглеждаше натъжена или разочарована. Какво бе очаквала? Да обяви, че Марко Чирини е неин баща, а Джоузи да я прегърне като сестра ли?
— Защо не каза, че ти трябват пари? Щях да ти дам, без да разиграваш тази комедия и да твърдиш, че искаш да ми помогнеш. — Джоузи грабна чантата си и извади чековата си книжка и писалка. — Колко искаш?
— Николко. — Дела Лий прибра кутията обратно в дрешника.
— Тогава какво търсиш тук? Защо ми разказа тази басня?
— Не е басня, а самата истина. Повярвай, искам да ти помогна. Затова съм тук.
Джоузи изсумтя, защото гневът прикриваше абсурдната болка, която пробождаше сърцето й. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети, че Дела Лий е намислила някакъв номер.
— Всичко, което казваш, е една лъжа!
— Влюбена си в пощальона. Лъжа ли е? Задушаваш се в тази къща. Лъжа ли е? Опитваш се да се реваншираш на майка си за ужасното си поведение като малка, но тя ще ти го натяква, докато е жива. Лъжа ли е? Мечтаеш да се махнеш от тук. Искаш да носиш червено. Да извадиш сладкишите от проклетия дрешник, а не да се тъпчеш тайно!
— Татко не е имал дете от друга жена — отсече Джоузи. Думите шумно изпадаха от устата й.
— Не ми ли вярваш? Питай майка си.
— За нищо на света! — Маргарет щеше да получи инфаркт, ако чуеше обвиненията на Дела Лий. — Да не си посмяла да го споменеш пред нея! Пред когото й да било! Само кажи какво искаш! — Джоузи пъхна портфейла си обратно в чантата.
— Искам да питаш Самюъл Ламар.
— Бившият адвокат на баща ми ли?
— Да.
— Какво да го питам? — подигравателно подхвърли Джоузи.
— Кой според теб е уредил прехвърлянето на парите, покупката на къщата и колата и договора, задължаващ майка ми да си трае?
Джоузи безмълвно се втренчи в нахалницата. Струваше й се, че сънува кошмар. Как бе позволила да се стигне дотук? Още първия ден трябваше да изгони натрапницата.
— Добре — промърмори най-накрая. — Веднага ще му пиша. — Отиде до бюрото си и взе лист хартия. Не помнеше адреса на стария адвокат, но го беше записала в телефонния указател. Всяка година му пращаше картичка за Коледа, откакто той бе заживял при дъщеря си в Масачузетс. — Обаче искам да обещаеш, че щом получа отговора му, незабавно ще напуснеш този дом. След като той писмено потвърди, че баща ми няма други деца, ще се пръждосаш от тук и повече няма да ме безпокоиш. Ясно ли е?
— Да. По-бързо ще научиш истината, ако му се обадиш.
— Не съм записала номера. Имам само адреса на дъщеря му в Масачузетс.
— Да си чувала за телефонни справки?
— Не знам новото фамилно име на дъщеря му.
— Всеки в града ще ти го каже.
— Ще му пиша.
— Ако наистина искаш да научиш истината, ще му се обадиш.
— Вече я знам и не са ми необходими доказателства. — Джоузи затвори очи и потърка челото си. — Не се ли досети, че постъпвам така, за да ти дам време да измислиш къде ще отидеш, след като се махнеш от тук?
— Не. И през ум не ми мина.
— След седмица-две ще имам отговор. — Тя взе писалката. — Ще имаш достатъчно време да се организираш.
— Дадено. Само че го питай за всички изневери на Марко. Питай за другата жена, освен майка ми, на която е платил, за да потули скандала.
Джоузи, която беше написала само „Скъпи господин Ламар“, рязко се обърна към Дела Лий. Чувстваше се някак изпразнена и жадуваше за нещо сладко. Щом приключеше с писмото, щеше да напълни джобовете си със сладкиши от тайния си склад, да затвори вратата на дрешника и да се тъпче, докато празнотата изчезне.
— Вече прекали! — извика гневно.
— Марко не си поплюваше. Никоя не можеше да му устои.
— Започваш да ми лазиш по нервите. Остана ли нещо, свързано с мен, което не си обругала и окаляла? — Отново се наведе над листа. „Извинете, че се обръщам към вас така внезапно. Надявам се, че сте добре.“