— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че нямаш представа какво е добре за нея! — кресна Джоузи и внезапно й поолекна. Искаше й се да спори, да се кара, да прогони мъчителното усещане, че има власт само над тайната си страст към сладкишите. — Искаш тя да приеме тактиката на минималното противопоставяне, защото така е по-безопасно и по-лесно.
— Точно така! По-безопасно е!
— Ще ти открехна нещо, драги. Безопасно е евфемизъм за страх. Нямам намерение да я тласкам, накъдето и да било. Решението е само нейно. Не ме засяга дали ще се сдобри с Джейк, не засяга и теб, щом толкова искаш да знаеш!
— Сега той живее с мен, следователно съдбата му ме засяга.
— Не е вярно!
Адам махна с ръка, сякаш искаше да прекрати безполезния спор:
— Не знаеш подробностите.
— Знам достатъчно, за да не се замесвам. Както знам, че криеш нещо. Но разпитвала ли съм те някога? Не.
Той така се изненада, че проговори едва след няколко секунди:
— Какво каза?
— Криеш нещо. Криеш се от нещо. Разбрах го още щом те видях за пръв път. Сякаш е написано на челото ти.
Той наклони глава и я погледна в очите:
— Тогава си разбрала и нещо друго.
Изведнъж, настъпи потискаща тишина. Беше го изрекъл. Знаеше за чувствата й към него. Срамът можеше да се сравни с усещането, предизвикано от поглъщане на люти чушки. Прогаря гърлото, но е невъзможно да го прогониш. Остава само да страдаш и да търпиш, докато парещата болка попремине.
Адам отново заговори, но вече по-меко:
— Ще изляза, а ти я съблечи.
„Прекрасно, няма що! — отчаяно си помисли тя. — Отново ме съжалява!“
Изчака го да излезе, въздъхна и свали ботушите на Клоуи. Някак си съумя да съблече палтото й и пуловера, но остави тениската. После свали обиците и часовника й. Зави я с одеялото и се огледа, питайки се какво още може да направи. Загуби малко време, докато сгъне дрехите на приятелката си и ги остави в долния край на леглото, после прибра ботушите в дрешника.
Вече нямаше причини да остава в стаята, затова тръгна към вратата.
Обърна се и видя на нощното шкафче три книги, поставени една върху друга. Бяха близо до ръба и сякаш бдяха над Клоуи. Странно, не ги беше забелязала преди малко.
Дълбоко си пое дъх и отвори вратата. Адам седеше на канапето и я чакаше.
Тя пристъпи към него и протегна ръка:
— Дай ми ключовете. Ще те закарам обратно до бара да си вземеш колата.
— Забранявам ти да се връщаш там! С Джейк ще отидем утре сутринта.
— Тогава ми дай ключовете, за да те закарам до дома ти.
Адам изведнъж скочи на крака и тръгна към вратата:
— Аз ще карам.
— Казах ти, че не съм близнала алкохол.
— Аз ще карам! — повтори той, отвори вратата и я изчака да излезе.
„Тази проклета нощ няма край“ — отчаяно си помисли тя. Докато слизаше по стълбището, чу как Адам превъртя ключа в бравата, после стъпките му закънтяха по стъпалата. Бяха оставили колата отключена на малкия паркинг край жилищната сграда; Джоузи се настани на дясната седалка и се втренчи в предното стъкло, а той седна зад волана. Включи двигателя и промърмори:
— Колата е… хубава.
— Какво й е? — сопна се тя, защото тонът му беше като на човек, разглеждащ безвкусни мебели. Беше разбрала, че когато караш автомобил, с който Елвис би се гордял, трябва да проявяваш чувство за хумор, само че тази вечер не й беше до иронични забележки, и то тъкмо от Адам.
— Кадилак е.
— И?
— Майка ти ли я избра?
— Мама не шофира. Колата е моя. Аз я купих.
— Не отговори на въпроса ми.
— Да, тя я избра. Доставиха й я по поръчка. — Беше готова да се закълне, че той се подсмихва. — И престани да се надуваш!
— Надувам ли се?
— Да. Сякаш всичко, което си мислил за мен, си е дошло на предишното безопасно местенце.
Адам се замисли и мълча, докато спря зад друга паркирана кола.
Джоузи познаваше този квартал, уникален с архитектурата си — къщите се издигаха високо над улицата, към всяка водеха стръмни циментови стъпала. Дворовете бяха толкова полегати, че вероятно собствениците им виждаха доста зор, докато окосят тревата.
Къщата на Адам беше едноетажна, обшита с дъски и с голям прозорец на фасадата. Джоузи се изненада — постройката беше твърде безлична. Адам живееше тук, но това не беше неговият дом.