— Тук живееш, така ли?
Той изключи двигателя и подхвърли:
— Не знаеше ли?
— Откъде да знам? — Нима, след като бе разбрал за чувствата й към него, си бе въобразил, че тя го дебне и го преследва? Слезе от колата и тръгна да я заобиколи, за да седне зад волана. Адам я пресрещна на средата на пътя. Заради автомобила, паркиран отпред, Джоузи не можеше да се размине с него, без да го докосне. Бог знае как щеше да го изтълкува самонадеяният нахал. Не, щеше да го изчака да се махне.
Адам спря пред нея. Погледна към къщата и фаровете на кадилака осветиха лицето му. Беше толкова красив, че тя усети физическа болка.
— Май Джейк вече се е прибрал — промърмори той. — Откакто се разделиха с Клоуи, работи до късно и през почивните дни. Имахме късмет, че не беше вкъщи и аз пръв прослушах съобщението.
— Ще му кажеш ли?
— Не. — Внезапно впери поглед в нея. Джоузи едва се сдържа да не отскочи назад. Той посочи шията й:
— Шалчето ми се струва познато.
Тя сви рамене:
— Клоуи ми го даде и настоя да го нося.
— Защо? — попита Адам, сякаш за пръв път чуваше толкова абсурдно нещо.
— За да не приличам на оклюмала врана! — тросна се тя. Господин Босуел явно разбираше и от мода. Сякаш като беше открил, че тя е влюбена в него, вече имаше право да я критикува и да изтъква слабостите й. Как бе възможно да обича човек, който знаеше за чувствата й, но се плашеше от тях и ги отблъскваше? Той беше…
— Шалчето е на Джейк. — Адам протегна ръка да го докосне, но се поколеба, като видя как тя се изпъна като струна. Едва след като се увери, че Джоузи няма да побегне, хвана шалчето и леко го дръпна. Леденият въздух се втурна в палтото й, тя потрепери и машинално вдигна яката си.
Адам забеляза реакцията й. Свали шалчето си и го омота около шията й. За миг ръцете им се докоснаха. Джоузи се взираше в него като хипнотизирана. Не можеше да отрони нито дума, дори това да й струваше живота. Той се вгледа в лицето й. Изминаха няколко непоносимо дълги секунди. Пръстите му стискаха шалчето, сякаш я държеше в прегръдката си. Накрая отпусна ръце и бързо мина край нея. Изтича нагоре по циментовите стъпала и влезе в къщата.
Джоузи остави кадилака в гаража, спря насред мрака на верандата и притисна до сърцето си шалчето на Адам. После неохотно го окачи на пощенската кутия. Беше й го дал от съжаление, затова не го искаше.
Не, това беше опашата лъжа.
Не за съжалението, разбира се, а за това, че не искаше шалчето. Желаеше го с цялото си сърце. Искаше да спи с него, да танцува с него, да го гушка като любимо котенце. Само че проклетникът очакваше тъкмо такова поведение, затова тя му връщаше тъпото шалче.
Открай време знаеше, че Адам не я обича, но по-лесно понасяше това, когато той не подозираше за чувствата й. Струваше й се, че са квит. Ала след като бе разбрал слабото й място, предимството вече беше на негова страна. Беше несправедливо. Тя се зарече, че вече няма да тича да му отвори вратата, за да го види. И още нещо — нямаше да копнее за него като глупаво момиче, чието сърце е ранимо като нежно цвете.
Безшумно отключи входната врата; вече съжаляваше, че не се е отбила да си купи мечтания плодов пай. Влезе на пръсти в тъмната къща и тихо затвори вратата.
Обърна се и се сблъска с Хелена. Изпищя, прислужницата също изкрещя. Джоузи затисна с длан устата й, после се ослуша да провери дали са събудили майка й.
В къщата цареше тишина, Маргарет не се провикна от стаята си. Хелена отмести дланта на Джоузи и прошепна:
— Олдси! Аз чака тебе!
— Много благодаря, Хелена.
— Не, аз чака тебе даде нещо. Чакай тука. Може? — Прислужницата се шмугна в спалнята си — голяма стая под стълбището. След секунди се появи и подаде на Джоузи нещо, увито в тензух: — Вземи. Спи с него.
В тензуха беше увита малка кост, дълга около шест сантиметра.
— Хелена, не ми трябва… от животно ли е?
Прислужницата отново зашепна:
— Лошо нещо още тука.
— Според теб какво е това лошо нещо?
— Не знае. Лошо.
— Виждала ли си го?
— Не.
Джоузи въздъхна с облекчение. Още няколко седмици и неканената й гостенка щеше да си замине. Междувременно трябваше да я убеди да стои в дрешника и да прекрати опитите на Хелена да прогони злите духове.
— Всичко е наред, успокой се. Лошото нещо скоро ще си отиде, повярвай ми. Не ми трябват талисмани.
Обаче Хелена се заинати: