— Ти вземе.
— Не го…
— Ти вземе, вземе, вземе.
— Хубаво. Благодаря ти.
— Олдси добро момиче. — Прислужницата се върна в стаята си. Очевидно се беше успокоила.
Засега.
— Наложително е да си тръгнеш възможно по-скоро. Хелена започва да превърта — заяви Джоузи, щом отвори дрешника. Смяташе изобщо да не го доближава, да си легне и да се опита да забрави натрапницата. Само че трябваше да мисли за Клоуи и как да постъпи с Джулиан. Всъщност Дела Лий й беше необходима. Проклятие!
Нахалницата се засмя. Държеше се както преди, сякаш доверявайки на Джоузи, че може би са сестри, само бе търсила интересна тема за разговор, нищо повече.
— Голям майтап пада с тая жена. Снощи сума време ме гони в тъмното.
Джоузи седна на пода:
— Преследвала те е, така ли? Мили боже, можеше да повика полиция! Престани да я дразниш.
— Какво има в джоба ти? — внезапно попита Дела Лий и се отдръпна като опарена.
— В джоба ми ли? О, Хелена ми го даде. Как разбра, че е там?
— Стърчеше навън. Какво е, кокал ли?
Джоузи сви рамене:
— Да, май е някаква кост.
— Отврат! Дръж го далеч от мен. — Изчака Джоузи да върне амулета в джоба си и едва тогава попита: — Хубаво ли си изкарахте с Клоуи?
— Не! — Подражавайки й, тя се просна по гръб на пода и се втренчи в тавана.
— Какво стана?
— Знаеш ли с кого е разговаряла тя? С кого имаше среща снощи в бара?
— С кой?
Джоузи обърна глава и я погледна:
— С Джулиан!
Дела Лий няколко пъти примигна:
— С моя Джулиан ли?
— Точно така!
— Мамка му! Оня ден внезапно усетих, че мръсникът вече си е намерил друга. Ама и през ум не ми минаваше, че е Клоуи! Пази я от него, скъпа моя. Тя не му е достойна противница, особено пък в това състояние. Да му се не види, как са се запознали?
— Не знам. — Джоузи прокара длани по страните си.
— Не я изпускай от поглед. Дебни я като ястреб.
— Според теб как да го направя?
— Хабер си нямам. Но този тип може да й съсипе живота.
— Както съсипа твоя ли?
— Аз вече бях тръгнала по наклонената плоскост, той само ме тласна. — Тя поклати глава, сякаш размишляваше за нещо, което се беше случило преди много време. — Затова жените му се лепят като мухи на мед. Ще я съсипе, като й даде тъкмо онова, което тя си въобразява, че иска.
Девета глава
Сладолед вместо лек
На другия ден, вторник, Джоузи трябваше да закара майка си на ежегодния благотворителен обяд на Женското баптистко дружество. Преди да тръгнат, реши да позвъни на Клоуи и да провери дали се е посъвзела. Първо набра номера на кафенето в Съдебната палата, но никой не вдигна слушалката.
— Явно не е на работа — каза и прекъсна връзката.
— Според мен още не знаеш да си служиш с това чудо — обади се Дела Лий през отворената врата на дрешника. Днес си беше превързала косата с червения шал на Джоузи и се беше захванала да изпробва всичките й обувки.
— Набрах номера, чух сигнала за свободна линия, никой не вдигна. Според теб къде греша?
— Просто изказах мнение. Много си докачлива.
— Умея да боравя с телефон — гневно измърмори Джоузи и набра номера на мобилния апарат на Клоуи. След няколко позвънявания приятелката й се обади. Ако се съдеше по гласа й, беше в ужасно състояние. Джоузи седна на леглото: — Здрасти. Как си?
— Извинявай за снощи — прошепна Клоуи и гласът й затрепери. — Не предполагах, че ще рухна така, но… аз… безпомощна съм. Не знам как да продължа да живея без него. Толкова страдам, че чак ме боли. Сутринта трябваше да огледам едно жилище, но не можах да отида. Полудявам ли? Струва ми се, че губя разума си.
Джоузи се поколеба и забеляза, че Дела Лий любопитно я наблюдава.
— Чакай ме, идвам веднага — промълви.
Щом затвори, Дела попита:
— При нея ли отиваш?
Джоузи взе сивото си палто, което беше оставила на кушетката, и отвърна:
— Да.
— Вместо да закараш майка си на обяда, така ли?
— Точно така.
— О, малката ми започва да пораства.
— Ти си побъркана! — тросна се Джоузи и излезе, набирайки друг номер.
Адам видя шалчето върху пощенската кутия едва когато изкачи половината стъпала към къщата.
Предишната вечер се стресна, като видя Джоузи с шала на Джейк, дори се запита дали Клоуи, обезумяла от скръб, не се опитва да сближи бившето си гадже и новата си приятелка. Не, не му се вярваше. Джейк и Клоуи бяха… ами… те бяха почти като семейство. Но ето, че не Клоуи, а Джоузи носеше неговото шалче.