Затова й го отне, после забеляза, че й е студено, и й даде своя шал. Постъпи съвсем логично, нали така?
Голямо чудо, че тя не желаеше да го задържи. Все пак не я разбираше — след като беше влюбена в него, би трябвало да се радва на всяка негова вещ. И защо му го връщаше? Не й беше подарил годежен пръстен, да му се не види! Дали това означаваше, че няма да я види днес? Сърдита ли му беше? Може би, и то с право. Снощи й се беше развикал и, общо взето, се държа доста гадно с нея. Но кипна, като я видя заедно с Клоуи в онзи бардак „Найт Лайт“… после онзи простак я нарече „тлъста крава“ и съвсем го вбеси.
Взе си шала и пусна в кутията писмата за семейство Чирини. Повъртя се и погледна към вратата.
Обикновено Джоузи вече беше излязла да си поговорят.
Той се обърна към алеята. Колата й беше там.
Бавно слезе по стъпалата, изваждайки от чантата си кореспонденцията на Фъргюсънови. Спря и отново се обърна към вратата.
Къде беше тя?
Добре, нищо не му пречеше да си отиде. Тя щеше да продължи да го избягва и може би това беше за предпочитане. После обаче той поклати глава и се върна. Нямаше да й позволи да го пренебрегва. Застана пред вратата и понечи да почука, макар че още не знаеше какво ще каже. Най-добре беше да й се извини, да й каже, че е бил ядосан от друго и затова се е държал така зле с нея.
Можеше и да я попита защо си е внушила, че той крие някаква тайна.
Бе казала, че му личи, сякаш му е написано на челото. През нощта почти не мигна, блъскаше си главата над думите й. Подозираше, че Джоузи знае още много факти, които не споделя с него.
Чу гласове отвътре и ръката му застина във въздуха.
— Уредих всичко. Налага се да изляза, мамо. Необходима съм на някого — каза Джоузи.
— На кого? Кой е заслужил повече грижи от мен? — Гласът явно беше на майка й.
— Една приятелка.
Внезапно вратата се отвори и Джоузи застана на прага.
Изглеждаше уморена, но с тази къдрава коса дори умората не я загрозяваше. И бледността й само подчертаваше невероятните й черни очи. Изглеждаше…
„Добре, де, ще си го призная — помисли си той. — Изглежда красива.“
Щом го зърна, за миг се обърка. Отстъпи крачка назад и Адам се изплаши, че гневно ще затръшне вратата, но в този момент майка й я извика.
Джоузи се поизвърна, после неохотно излезе на стълбите и затвори вратата.
— Здравей, Адам — измънка и сведе поглед, за да закопчае дългото си сиво палто.
Той й подаде шала:
— Можеше да го задържиш.
Тя за миг го стрелна с очи и се изчерви:
— Зная.
Адам извади писмата от кутията и й ги подаде:
— Донесох ти пощата.
Но тя не взе и писмата, само каза:
— Остави ги в кутията, ако обичаш. Ще ги взема, като се върна.
Той се подчини и попита:
— Днес чу ли се с Клоуи?
— Сега отивам при нея. — Тя слезе по стъпалата и забърза по алеята.
Адам се затича, за да я настигне:
— Виж, извини ме за снощи. Бях…
— Сърдит.
— Не. — Той сложи ръка на рамото й. — На теб не мога да се разсърдя.
Джоузи се замисли, сякаш се опитваше да разбере дали е откровен. Взира се в него толкова дълго, че той отдръпна ръката си и промърмори:
— Много мислих за онова, което ми каза снощи. Че крия нещо.
— Казах и че не ми влиза в работата. Извини ме. — Понечи да се обърне.
— Чакай. Защо мислиш, че крия някаква тайна?
— Не знам. Може би съдя по себе си.
— Ти имаш тайна, така ли?
Джоузи се позасмя и поклати глава:
— Вече нямам. — Обърна му гръб и тръгна към грамадния златист кадилак.
Защо не бе прозрял тайната й по-рано? Изминали бяха цели три години. Как не беше разбрал, че е влюбена в него?
— Сигурна ли си, че не искаш шалчето? — провикна се след нея.
— Не.
— Не, не го искаш? Или не, не си сигурна?
Тя се поизвърна и се усмихна. Дъхът му секна.
Почувства странно вълнение, каквото не бе изпитвал много отдавна. Напомняше онова почти неприятно гъделичкане, когато изтръпналият крак се връщаше към нормалното.
Джоузи се отби да купи готова супа, безалкохолно „Севън Ъп“ и сладолед „Милки Уей“ после потропа на вратата на Клоуи.