Веднага забеляза, че приятелката й изглежда ужасно. Носеше дебел халат, косата й беше разрошена, всяка къдрица изглеждаше така, сякаш от нея излиза тънка струйка дим. Гримът й се беше размазал, под очите й имаше тъмни кръгове.
Джоузи й показа пликовете с покупки и заяви:
— В този живот едно е сигурно — храната оправя положението… докато свърши.
Клоуи се усмихна.
После зарида.
Джоузи влезе и затвори външната врата. Свари чай от коприва, двете отпиха по глътка и единодушно решиха първо да изядат сладоледа.
Маргарет стърчеше посред дневната и се питаше какво да прави. Беше готова за излизане, но Джоузи се появи и заяви, че си има друга работа. Беше толкова неочаквано, че тя още не можеше да преодолее шока и да се разгневи.
Приятелка, бе казала Джоузи. Налагало се да помогне на приятелка.
Очевидно лъжеше. Тя нямаше приятелки.
Къде бе отишла тогава?
Десет минути след като дъщеря й излезе, на вратата се почука.
— Хелена — обърна се Маргарет към прислужницата, която прекосяваше дневната, — който и да е, кажи, че съм неразположена. Не споменавай, че Джоузи я няма.
Дъщеря й беше длъжна да се грижи за нея. Маргарет го очакваше. Всички го очакваха.
След няколко секунди Хелена застана на прага на дневната:
— Мъж търси вас.
— Нали ти обясних какво да казваш… — Маргарет млъкна и дълбоко си пое дъх. Прислужницата вероятно не знаеше какво означава думата „неразположена“. — Предай му, че не се чувствам добре.
— Той казва, че ще кара вас.
— Да ме кара ли?
— Да, Олдгрет.
Маргарет стана да последва Хелена, но не взе бастуна си — можеше да е някой непознат и не искаше да създава впечатление на немощна старица. Прислужницата отвори външната врата. Маргарет почувства, че й се завива свят, в съзнанието й нахлуха спомени за последния път, когато го беше видяла на верандата си. За миг дори изпита същите усещания — главата й беше замаяна от успокоителните, но те не можеха да притъпят жестокото чувство за празнота и неописуема скръб.
— Роули Пелам! — промърмори и нервно подръпна сакото на жълтия си костюм. — За бога, защо си дошъл?
Той се обърна към Хелена:
— Моля, съобщете на госпожа Чирини, че дъщеря й ми телефонира преди няколко минути и аз й обещах да закарам госпожата на официалния обяд.
— Джоузи ти е позвънила, така ли? — възкликна, после недоверчиво добави: — Накарала те е да й обещаеш?
Всеизвестно беше, че хората от фамилията Пелам рядко даваха обещания, защото знаеха, че нямат право да ги нарушат. Още по-невероятно бе, че Роули е обещал да помогне именно на нея.
Та нали я ненавиждаше!
— Моля, предайте на госпожа Чирини, че отговорът е „да“.
Хелена съвсем се обърка, дори изпадна в паника — не проумяваше защо този човек не говори направо на господарката й.
„Е, нямам избор — каза си Маргарет. — Роули е длъжен да изпълни обещанието си.“ Независимо дали й харесваше, щеше да я закара на официалния обяд, дори това да му струваше живота. Ливия Линли-Уайт щеше да получи инфаркт.
— Хелена, донеси ми палтото и бастуна. Кажи на Джоузи, че като се върна, искам да си поговоря с нея.
Щом излезе на улицата, усети силния вятър. Роули я съпроводи до таксито, а тя непрекъснато се питаше дали съседите я наблюдават. Опита се да се движи както обикновено, но усети, че се накланя към него, сякаш той притежаваше притегателна сила. Навремето бе взела решение и не се беше отклонила от избрания път. Оказа се обаче, че е много по-лесно да няма контакт с Роули, отколкото да е близо до него. Той й отвори вратата на таксито; лицето му беше безизразно. И слава богу, защото Маргарет знаеше, че я ненавижда с цялата си душа. Криво-ляво се настани на задната седалка и той затвори вратата.
Седна зад волана и потегли, а тя с учудване си помисли колко прекрасно и познато е усещането. Бе като да си сложиш удобни домашни чехли. Като да изпиеш чаша хубаво вино. Беше се върнала в най-прекрасния период от живота си.
Втренчи се в тила му. Още щом го зърна, изпита към него необяснимо привличане. Дамите от нейното общество никога не караха колите си. Имаха шофьори или се придвижваха с таксита. Маргарет го видя за пръв път, когато вече наближаваше трийсетте — Роули помагаше на една нейна приятелка да слезе от таксито му. Тя веднага попита:
— Кой е този?
Всички дами, родени в Балд Слоуп, познаваха Роули и с удоволствие я информираха надълго и нашироко за симпатягата със сини очи и червеникава коса. Не бил от тяхната черга, след гимназията отишъл в армията. Наскоро се върнал в градчето и започнал работа в таксиметровата фирма на баща си.