Най-сетне устните му докоснаха нейните и внезапно тя се почувства изпълнена с живот. Ако не беше Роули, никога нямаше да познае усещането, че бавно се разтапя като восък. Той бе показал, че сърцето й още бие в гърдите.
За благодарност тя беше разбила неговото…
Лъхна я студен въздух; тя се изтръгна от спомените и видя, че се намират пред наскоро обновения хотел в центъра на града, където щеше да се състои празненството на дамския клуб. Роули беше отворил вратата на таксито и я чакаше да слезе. Вятърът развяваше косата му, повдигаше яката на якето му. Тя изпита странно удовлетворение — също като сутрините, когато го беше сънувала. Предстоеше й поредният неприятен сблъсък с Ливия Линли-Уайт, но срещата вече не я плашеше. Дори реши този път да прости на Джоузи.
Той колебливо протегна ръка да й помогне да слезе.
Маргарет въздъхна и за пръв път от четирийсет години насам докосна дланта му.
На другия ден следобед Адам се изкачи по стъпалата към верандата на семейство Чирини. Най-после от небето се сипеха снежинки. От няколко дни усещаше, че ще завали. Неизменно го предчувстваше. Обичаше зимата и снега. Не, обичаше ги навремето. Напоследък те бяха по-скоро спомен за отминали щастливи мигове. Някога вярваше, че през този сезон се случват само хубави неща, но това беше преди за малко да загине през един зимен ден. Беше положил усилия да забрави някогашния Адам, който бе глупав и лекомислен. Сега беше разумен и улегнал. Съдбата му беше дала втори шанс, не биваше да го пропилява.
Само дето понякога му се струваше, че не живее, а съществува.
Не, така би се изразил предишният Адам.
Пусна писмата в пощенската кутия и зачака да се появи Джоузи. Обаче от нея нямаше и следа. Той се навъси и потърка челото си. Какъв абсурд! Бе разбрал, че го обича, но пак искаше да я види. Не желаеше отношенията им да се променят. Без да разсъждава повече, той почука на вратата.
На прага застана дребничка симпатична жена. Лицето й беше с цвят на карамел. Тя озадачено го изгледа и попита:
— Поща?
— А, да. — Адам се обърна, извади от кутията писмата и й го показа. Чувстваше се като кръгъл глупак.
— Джоузи вкъщи ли е?
— Олдси?
— Не, Джоузи.
— Хелена, остави на мен. — Тя внезапно изникна зад прислужницата.
Хелена побягна като подплашена. Джоузи го изгледа накриво, след миг лицето й се проясни, тя се усмихна.
— Най-после заваля сняг! — възкликна. — Откога го чакам!
Приближи се до парапета на верандата и протегна ръка. Мокрите снежинки мигом се разтопиха в дланта й. „Обича снега“ — каза си той, после се сепна. Не беше открил Америка. Знаеше, че тя обича снега. Беше го забелязал, след като вече три години й носеше пощата.
— Колко е хубаво!
— Скоро ще натрупа. Идеален е за снежни човеци — промърмори Адам и застана до нея.
Тя се засмя, сякаш изобщо не се беше сетила за това.
— Никога не съм правила снежен човек.
— Така ли?
Джоузи поклати глава:
— В този квартал е забранено.
Адам се втренчи в нея. Мислеше си, че с тази черна къдрава коса и бяла, почти прозрачна кожа тя прилича на приказната Снежанка.
— Не ме избягвай — промълви. — Няма причина.
Джоузи се вцепени и се загледа в падащия сняг.
— Нищо не се е случило. Допада ми онова, което съществува помежду ни.
— Сигурна съм.
— За какво намекваш?
— За нищо.
— Не, настоявам да ми кажеш.
— Мисълта ми е, че ти си обичан от някого, не и аз. — Джоузи внезапно размаха ръце, сякаш да заличи думите си. — Боже, каква съм глупачка! — Обърна се към него и добави: — Моля те, забрави, че го казах. — Адам неволно се усмихна и тя побърза да смени темата: — Виж, така и така си дошъл, да поговорим за Клоуи.
Той кимна, насърчавайки я да говори. Беше готов на всичко, само и само да й попречи да избяга.
— Слушам те.
— Клоуи се среща с онзи Джулиан, защото й е обещал да й каже с коя е спал Джейк.
— Проклятие! — изненадано възкликна Адам. — Ще кажа на Джейк.
— Недей, моля те. Ако можеш, научи името на онази жена. Не желая да се намесвам в отношенията им, само се опитвам да й попреча отново да се види с Джулиан. Този тип е причинил много страдания на една моя позната. Не бива да го стори и с Клоуи.