Обаче я нямаше.
Маргарет тръгна към бюрото на служителката, която записваше часове и упътваше клиентките, за да попита дали дъщеря й е телефонирала, че ще закъснее, но в този момент звънчето над вратата издрънча. Реши, че това е Джоузи, и тревогата й се замени с раздразнение. Хубавичко щеше да я подреди, задето я беше накарала да чака.
Обърна се, но не видя дъщеря си.
Беше Роули Пелам.
Якето и шофьорската му фуражка бяха покрити със сняг и той старателно ги почисти, преди да влезе в приемната. Изглеждаше като че изтупва прах, сякаш току-що е излязъл от някакъв склад.
— Госпожа Дрейк ще бъде готова след няколко минути — предупреди го служителката на рецепцията.
— Все така казваш — намигна й той. — Започнах нарочно да закъснявам, но пак се налага да чакам.
— Искаш ли чаша кафе?
Роули седна на едно канапе:
— С удоволствие, благодаря.
Жената отиде да донесе кафето. Роули и Маргарет останаха сами и безмълвно се втренчиха един в друг. Той беше прехвърлил шейсетте и вече бе побелял. През лятото обаче беше забелязала, че когато той стои на слънце, в косата му проблясват червеникави кичури. Младежът, в когото навремето беше лудо влюбена, още не си беше отишъл завинаги.
„Говори ми — помисли си. — Кажи нещо.“
Щом му донесоха кафето, тя се обърна и тръгна към дамската тоалетна; възнамеряваше да остане там, докато Роули си тръгнеше.
Телефонът иззвъня. Служителката каза нещо в слушалката, после извика:
— Почакайте, госпожо Чирини, търси ви дъщеря ви.
Маргарет се върна и взе слушалката:
— Джоузи, добре ли си? Какво е станало, защо още те няма?
— В момента излизам от магазина. — По гласа й личеше, че е изнервена. — Доста ще почакаш, докато дойда да те взема.
— Защо?
— Шосетата още не са почистени от снега, има задръствания. Отгоре на всичко в магазина имаше много хора.
— Не те разбирам. Нарочно ли го правиш?
— Що за въпрос, мамо?
Роули се изправи, приближи се и остави чашата си на бюрото.
— Попитай госпожа Чирини разрешава ли да говоря с дъщеря й — каза на служителката, въпреки че гледаше Маргарет
— Госпожо Чирини… — подхвана жената.
— Защо искаш да говориш с дъщеря ми? — тросна му се Маргарет.
Той пристъпи до нея и полека издърпа слушалката от ръката й. Тя леко се приведе към него, но Роули не я докосна. Обаче беше на косъм.
— Джоузи, на телефона е Роули Пелам. Къде си? — каза той, без да откъсва поглед от Маргарет. — Ясно. Няма как да стигнеш дотук с тази кола. Дошъл съм да взема Анабел Дрейк и нищо не ми струва да оставя майка ти пред къщата ви. Колата ми е с вериги. — Замълча за миг. — Не ми благодари, винаги съм на разположение. И умната. Карай внимателно.
— Какво нахалство! — възкликна Маргарет, след като той подаде слушалката на служителката. — Как така изведнъж с дъщеря ми станахте толкова близки? Не ти ли хрумна първо да ме попиташ дали съм съгласна? — В мига, в който изрече тези думи, в мига, в който видя изражението му, осъзна колко лицемерно е поведението й след онова, което навремето имаше помежду им.
Роули се обърна към Анабел, която току-що беше излязла от салона. Още преди да я види, Маргарет усети миризмата на препарата за студено къдрене, която лъхаше от косата й.
— Анабел, изчакайте с госпожа Чирини отвън, докато докарам колата пред входа. Джоузи не може да дойде дотук заради снега.
— Не желая да пътувам с теб! — отчаяно възкликна Маргарет и мислено добави: „Ти явно не можеш да ме понасяш.“
— Анабел, не мислиш ли, че в това време Джоузи няма как да стигне с кадилака дотук и обратно до дома им?
— Прав е, скъпа. Ела с нас, тъкмо ще ни бъдеш придружителка. Злите езици говорят, че помежду ни с Роули има нещо, защото много често ме вози с таксито.
Маргарет се загледа след Роули, който излезе на улицата и изчезна сред непрогледната снежна завеса.