— Колата ми се повреди на магистралата и си тръгнах пеш към къщи. Жалко за пуйката — добави тя и понечи да продължи пътя си. Краката й се бяха схванали от продължителното стоене на едно място, чувстваше ги тежки като олово.
— Вървели сте дотук чак от магистралата ли? — възкликна жената. — Джордж, помогни й да изкачи стъпалата.
Мъжът веднага се подчини, въпреки че не носеше ботуши, а дървено сабо.
— Не, няма нужда. — Клоуи му махна да се върне. — Живея на няколко преки оттук.
— Ще ти замръзнат краката, миличка — извика жената, преминавайки на „ти“. — Пък и снегът се усили. Джордж изглежда така, сякаш му е поникнала коса.
Клоуи беше прекалено уморена и премръзнала, за да спори, затова позволи на симпатягата да я въведе в къщата.
— Аз съм Зелда Крамдън, а това е съпругът ми Джордж — добави жената и затвори външната врата. Тримата едва се побираха в малкото антре.
— Зная. — Клоуи се насили да се усмихне, но устните й бяха вкочанени. — Запознах се с вас на един оглед на къщата.
— Ами да! Като те видях отблизо, си помислих, че ми изглеждаш позната — забърбори Зелда, взе подгизналата плетена шапка на Клоуи, после й помогна да си свали якето. — Такава червена коса не може да се забрави.
Джордж захвърли сабото и смъкна мокрите си чорапи:
— Как се казваш, скъпа?
— Клоуи Финли — отвърна тя, опита се да си свали ботушите, но се наложи Зелда да й помогне.
— Ела да ти дам някакви сухи дрехи — нареди възрастната дама и я поведе по коридора. — За бога, Джордж, отвори някой прозорец! Димът е толкова гъст, че като нищо ще се задушим!
— Неблагодарница. Ругаеш ме, вместо да ме поздравиш за кулинарните ми изненади. — Както си беше бос, той забърза към кухнята.
— Ще те поздравя, когато сготвиш нещо, което става за ядене.
— Да не прекъснах приготовленията ви за Деня на благодарността? — попита Клоуи.
— Не, не. Щяхме да празнуваме заедно с дъщеря ни, зетя и внучетата, обаче се обадиха, че са стигнали само до Ашвил и не могат да продължат. — Зелда я покани в стая, която явно беше приготвена за очакваните гости. На нощното шкафче бяха поставени кана с вода, чаши и купичка с ментови бонбони, на леглото имаше купчина сгънати хавлиени кърпи. Зелда грабна една и й я подаде. — Казах си, че е безсмислено да готвя, след като ще бъдем само двамата с Джордж, и седнах до прозореца да почета и да се полюбувам на снега. Какво по-приятно от това, а? Тъкмо тогава скъпият ми съпруг решил за пръв път в живота си да приготви празничната вечеря. Ти видя резултата — овъглената птица на двора. Тази година май няма да празнуваме с дъщеря си. Вероятно службите ще разчистят пътищата едва вдругиден, а тогава скъпите ми хора ще трябва да потеглят обратно към къщи. — Тя прерови чекмеджетата и извади къси чорапи, розов анцуг и тениска с емблемата на Йейлския университет.
Клоуи предположи, че това е стаята на дъщерята.
— Съжалявам, че няма да сте с близките си — промълви, след като домакинята сложи дрехите на леглото.
Зелда сви рамене, макар да си личеше колко е разочарована:
— Взели са си стая в луксозен хотел, имало и закрит басейн. Внучетата са на седмото небе. — Тя впери в Клоуи проницателните си очи. — Може ли да споделя нещо с теб?
— Разбира се — отвърна Клоуи, докато подсушаваше косата си с хавлиената кърпа.
— Миналата година дъщерята ни купи къща близо до дома й в Орландо. Сложи на входната врата табелка с имената ни и каза: „Когато решите, елате да живеете близо до внучетата си.“ С Джордж им отидохме на гости, убедихме се колко е красива къщата и че климатът е чудесен за стари хора, и си казахме: „Чудесна идея.“ Щяхме да се преместим там. Старите ни кокали вече не издържат студовете и снега. Обявихме за продажба тази къща, но знаехме, че никой няма да я купи на толкова висока цена. Решихме, че ще е поличба, ако една година не се намери купувач, и ще останем тук. Разбираш ли, още не бяхме подготвени да напуснем този дом. Измина една година, не можахме да отидем при дъщерята, когато роди още едно дете, а сега няма да бъдем заедно на Деня на благодарността. Днес следобед с Джордж си казахме, че трябва да сме по-близо до единствените си роднини и че е крайно време да се преселим. Ще свалим цената на къщата.
Клоуи се сепна и престана да си подсушава косата. Насили се да каже нещо, а не само да се взира в Зелда:
— Сигурно е било трудно решение.
— Така е. Но след като го взехме, зачакахме знамение, че постъпваме правилно. Тъкмо тогава се включи противопожарната аларма. Отворихме вратата и те видяхме. — Жената тръгна да излиза, но се обърна и добави: — Преоблечи се и просни на радиатора мокрите дрехи.