Щом остана сама, Клоуи побърза да се съблече. Трепереше като лист, но не само от студ.
Намаляваха цената на къщата! На нейната къща!
Преоблече се и излезе от стаята. Откри домакините в кухнята, която приличаше на бакалница, нападната от вандали. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше отворени пакети и разкъсани опаковки, плотовете бяха отрупани със зеленчуци, които някой беше започнал да реже, но в крайна сметка се беше отказал. Подът беше посипан с брашно, умивалникът — пълен с тенджери и тигани.
Съпрузите разговаряха за нещо, израженията им бяха много сериозни. Щом видяха Клоуи, Зелда каза:
— Джордж, разведи гостенката ни.
Той хвана под ръка Клоуи и я поведе по коридора:
— Каза, че вече си разглеждала нашата къща. Била ли си и на други огледи?
— Не, само на тази къща.
— Имаш ли си любима стая? — поинтересува се Джордж.
— Да.
— Толкова бърз отговор? Коя е, мила моя?
— Библиотеката — промълви тя.
Старецът се усмихна:
— Това е любимото помещение и на жена ми. След теб, красавице.
В камината гореше огън и под отблясъците му полиците от тъмно дърво, стигащи до тавана, сякаш грееха и излъчваха мека топлина. На стените нямаше местенце, което да не е заето от лавици, отрупани с книги. Помещението бе толкова уютно, толкова съвършено. След като го видя на огледа, седмици наред Клоуи го сънуваше.
Джордж седна на канапенцето до еркерния прозорец и кръстоса крак върху крак. Беше се преобул с удобни домашни пантофи.
— Какво би променила в тази стая, ако къщата беше твоя? — попита тихо.
— Нищо — промърмори Клоуи, докато обикаляше помещението и като омагьосана се взираше в безкрайните лавици. — Вече е съвършена. Притежавам много книги. Стотици кашони с книги. Вероятно ще се поберат тук.
— Обичаш да четеш, а?
Тя престана да се движи и гальовно прокара длан по гърбовете на няколко томчета:
— Аз… имам особени взаимоотношения с книгите.
— Доста са своенравни и дори властни, нали? Обикаляш някоя книжарница и ненадейно някоя изскача пред теб, сякаш се е придвижила сама, за да привлече вниманието ти. Понякога съдържанието й може да промени живота ти, друг път изобщо не си струва да я прочетеш. В определени моменти се успокояваш, ако имаш под ръка някоя книга. Много от томчетата в тази библиотека изобщо не са разгръщани. „Защо купувате книги, които не четете?“ — често пита дъщеря ни. Все едно да попиташ човек, който живее сам, защо си взема котка. За компания, разбира се. Ела да ти покажа нещо. — Джордж се изправи, изведе я в коридора и отвори гардероба, който също беше претъпкан с книги. — Хауард, който е агент по недвижими имоти, ни нареди да преместим всички книги в стаите и в коридора. Твърди, че тези боклуци отблъскват потенциалните купувачи. Представяш ли си, нарече книгите боклуци!
Зелда излезе от кухнята, последвана от миризмата на овъглено пуешко месо. Подаде на Клоуи чаша кафе и скастри мъжа си:
— Джордж, Хауард изрично ни предупреди да не водим купувачите в библиотеката!
— Нашата гостенка е страстна читателка, Зелда.
— Така ли? — Тя замислено изгледа Клоуи. — Хубаво. Още по-хубаво е, че не си успял да съсипеш всички продукти, Джордж. Вечерята ще бъде готова след малко. Ще хапнем и ще си поговорим за книги, миличка. Съгласна ли си?
— С най-голямо удоволствие.
— Знаеш ли, още като чух името ти, реших, че ми е познато. Сега се сетих откъде. Роднина ли си на Финли, дето имаха ферма недалеч от магистралата?
— Да! Там израснах.
— Какво стана с имота?
— Отгледана съм от моите прабаба и прадядо. После те се разболяха и се наложи да продам фермата, за да покрия разходите за лечението им.
— Сигурно не ти е било лесно.
— Винаги е трудно да се разделиш с къща, която обичаш.
— Тъкмо отговора, който очаквах — усмихна се Зелда.
Джоузи изгаси всички лампи в стаята си. Искаше да застане в тъмното до прозореца и да се любува на падащия сняг, но Дела Лий й каза да не изключва осветлението в дрешника, защото била заета с изрязване на снимки от туристическите списания, намерени в тайния склад. Заяви, че прави колаж. Това беше нещо ново. Джоузи се беше отказала от опитите си да проумее постъпките на неканената си гостенка, пък и вече не беше толкова важно. Щом пристигнеше писмото от господин Ламар, Дела Лий най-сетне щеше да си отиде.