Странно, но тази мисъл не я радваше. Защото след заминаването на жената, която се представяше за нейна сестра, тя, Джоузи, нямаше да си има никого. Адам бе намекнал, че се бои от промените, но те вече се бяха случили. Усещаха се.
Така или иначе, след като нямаше кой да я разсейва, вниманието й отново щеше да се съсредоточи само върху майка й и Маргарет щеше да е доволна. Следобед, след като Роули я докара с таксито и сред падащия сняг я съпроводи до вратата, тя отиде направо в стаята си. Не проговори на Джоузи, само нареди на Хелена да й занесе там вечерята.
Поведението й беше като плесница за Джоузи. Мъчно й беше, че не е угодила на майка си, същевременно не разбираше как е възможно тя — да я обвинява заради лошото време. Питаше се колко ли време Маргарет ще й трие сол на главата заради днешната случка. Вероятно години наред при всеки силен снеговалеж щеше да изтъква как дъщеря й я е зарязала във фризьорския салон.
Очакваха я щастливи времена.
— На мобилния имаш съобщение от Клоуи — провикна се Дела Лий, седнала под лампата в дрешника.
Джоузи се обърна към нея:
— Откъде знаеш?
Дела само сви рамене и продължи внимателно да изрязва снимка на Айфеловата кула с ножичката, която беше извадила от чекмеджето на бюрото.
Джоузи въздъхна:
— Щях да се вбеся, че използваш мобилния ми телефон, но този път ще ти простя, защото никой не ми оставя съобщения на гласовата поща и нямаше да я прослушам. — Взе си чантата от кушетката и извади телефона, после се приближи до дрешника, където беше светло, за да натисне съответните бутони. — На кого си се обаждала?
— На никой.
— На Джулиан ли звъня?
— Не съм се обаждала на никой.
— Добре. Не ми казвай. — Тя се заслуша в гласа на Клоуи, която казваше, че е добре и че ще й се обади в Деня на благодарността. Съобщението я поуспокои. По гласа на приятелката й личеше, че наистина е в по-добро настроение. Може би най-трудният етап беше отминал.
Тя върна телефона в чантата си и опечалено си каза, че за самата нея най-трудното предстои. Нямаше смисъл да го отлага.
— Дела Лий, да обсъдим какво ще правиш, след като пристигне писмото от адвоката. Не разполагаш с много време, затова отсега започни да правиш планове. Ще ми се да вярвам, че интересът ти към туристическите списания е добър знак. Искаш ли да пътешестваш?
Дела Лий посочи купчината списания, които беше извадила от тайния склад:
— Не и колкото теб.
— Ще се наложи да си тръгнеш оттук. Обеща ми.
Дела доволно възкликна, натъквайки се на снимка на Триумфалната арка, и се захвана да я изреже. По всичко личеше, че колажът й ще е на тема Париж. Самата Джоузи открай време мечтаеше да посети този град.
— Ще изчакам да си уредиш живота и ще си отида — заяви неканената гостенка, след като приключи с изрязването.
— Няма какво да уреждам, доволна съм от живота си! — сопна се Джоузи. — Да се върнем на темата какво ще правиш, след като си тръгнеш оттук.
— Погрижила съм се за всичко.
Джоузи повдигна вежди — ето още нещо ново.
— Така ли? — промърмори.
— Разбира се. Знаех какво ще направя в мига, в който напуснах дома си.
В мига, в който бе напуснала дома си. В мига, в който бе загърбила ужасното си детство с душевно неуравновесената си майка. Криминалното си досие.
И Джулиан. Загърбила беше целия си живот. Откъде беше намерила сили да го стори? Джоузи само бе мечтала за такава смелост.
— Тогава сподели с мен къде ще отидеш.
— Казах ти — на север.
— Къде по-точно?
— Не съм длъжна да ти давам пълен отчет. Пък и не ти влиза в работата.
„Типично за нея!“ — помисли си Джоузи и иронично подхвърли:
— Де да можеше и ти да не се бъркаш в живота на другите.
Дела Лий само се усмихна.
От три години Адам винаги беше с Джейк и родителите му на Деня на благодарността, който те празнуваха в сряда вечерта вместо в четвъртък, както бе по традиция. Обаче за пръв път придружаваше приятеля си като негово „гадже“. Докато се изкачваха по стъпалата към входната врата, направи опит да се пошегува, за да го разведри:
— Поне да ми беше купил букетче, че да си прикрепя на корсажа.
— С грозник като теб не бих се явил пред хората — не му остана длъжен Джейк.