Взе си палтото и излезе.
Джоузи внезапно отвори очи. Беше необичайно тихо. Толкова тихо, че звукът от удар в стената на къщата я беше изтръгнал от съня й. Зачака да го чуе отново, но тупването не се повтори.
— Дела Лий? — прошепна тя.
— Да? — провикна се Дела иззад вратата на дрешника.
— Чу ли някакъв шум?
— Стори ми се, че идва откъм прозореца ти.
Джоузи седна в леглото. Свиваше я под лъжичката, но не беше от глад. И още нещо не беше наред. Бе прекалено тъмно.
— Токът ли е изгаснал?
— Спря преди около час. Тъкмо бях на долния етаж. Хелена ме преследваше от стая в стая. Най-накрая ме заклещи в кухнята и се обърна да светне лампата, ама ядец! Отървах се на косъм. Леле, да я беше чула как ругае!
— Казах ти да не я дразниш.
— Нека се намира на работа. Иначе е самотна.
Нещо отново удари по стената.
— Какво става? — Джоузи отметна завивката и отиде до прозореца. Може би беше паднало дърво… Не, нямаше вятър.
Тя отвори прозореца и надникна навън. Снегът беше престанал. Светът изглеждаше покрит с дебела бяла глазура от онази, която ти залепва за небцето.
— Джоузи! — извика някой сред нощната тишина.
Тя погледна надолу. Някакъв мъж стоеше на двора и беше вдигнал глава към прозореца й. Усмихваше се, лицето му беше озарено от лунната светлина.
— Адам? — възкликна тя.
— Пощальонът ли е? — обади се Дела Лий от дрешника. Ако се съдеше по гласа й, и тя беше изненадана.
— Слез при мен — извика той като принцът от приказките. — Да направим снежен човек.
Студеният въздух вледеняваше лицето й. Подът беше твърд под краката й. Усещаше аромата на ментоловото масло, поръсено по перваза на прозореца. Сърцето й биеше до пръсване, чувстваше как кръвта пулсира във вените й. Достатъчно доказателство, че е будна, че това се случва в действителност.
Само че още не можеше да го повярва.
— Джоузи? — отново извика Адам.
— Какво търсиш тук?
— Казах ти. Ела да направим снежен човек.
— Полудя ли?
Той се наведе, загреба шепа сняг и направи топка:
— Слез или ще те замеря с нея.
— Не ти стиска.
Усмивката му стана лукава.
— Сигурна ли си? — Той заподхвърля топката от едната си ръка в другата. — Кой е прозорецът на майка ти?
— Няма да посмееш!
Адам заплашително замахна с ръката, в която стискаше снежната топка.
— Добре, добре, слизам. Само не я хвърляй! — Джоузи отстъпи назад и затвори прозореца. За миг краката й се подкосиха и тя престана да се движи.
— Хм, интересно — подхвърли Дела Лий. — Какво иска онзи сладур?
— Да направим снежен човек. Да направим снежен човек в… — Машинално погледна дигиталния часовник, после си спомни, че няма ток. — Дори не знам колко е часът.
Беше по пижама и доста се суети в мрака, докато си намери снегоходките и някакъв пуловер. Навлече дългото си черно палто и на излизане грабна плетена шапка и ръкавици.
— Приятно изкарване. Използвайте презервативи! — провикна се Дела Лий.
Щом Джоузи слезе на долния етаж, Хелена изникна от стаята си. Носеше грамадно електрическо фенерче, което беше купила заедно с флакон сълзотворен спрей и персонална аларма, след като преди няколко месеца бяха арестували Уейд Бийзли по подозрение, че е убил икономката си. Магиите и амулетите бяха ефикасни против натрапниците, но дори Хелена разбираше колко полезно може да се окаже при самозащита едно тежко фенерче.
— Аз съм — прошепна Джоузи и заслони с длан очите си. — Излизам за малко.
Хелена отпусна ръка.
— Поща навънка.
— Зная.
— Олдси харесва поща.
— Да, права си.
Прислужницата се усмихна и се шмугна обратно в стаята си.
Джоузи тихо отвори външната врата и излезе на верандата. Адам я чакаше. Чакаше нея! Не, въобразяваше си. Беше абсурдно. Притвори вратата и скръсти ръце на гърдите си:
— Пиян ли си?
— Не.