Тя погледна към улицата. В снега нямаше следи от автомобилни гуми. Изглеждаше, сякаш Адам е паднал от Луната.
— Как стигна дотук?
— С автомобил. По-точно с джип. Обаче се наложи да го оставя в подножието на хълма и да вървя пеш.
— И защо не си направи снежен човек в своя двор?
— Защото теб те нямаше.
Джоузи онемя от изненада.
— Вчера ми каза, че никога не си правила снежен човек — добави той. — Реших да те науча.
— Ясно. — Отново я съжаляваше. — Виж, жалко, че си бил толкова път, но в нашия квартал снежните човеци са забранени.
— Кой ще разбере, че ние сме го направили? — Адам се обърна. — Тръгвай с мен.
— Ами кракът ти? — възкликна тя, като забеляза как той накуцва, докато слиза по стъпалата.
— Няма да му обръщаме внимание. — Той се озова на последното стъпало и я погледна. Носеше жълто пухено яке, черни ръкавици и черно кепе.
Джоузи си помисли: „Влюбена съм в него от три години, а почти не го познавам.“ Боеше се да го попита защо накуцва, да му зададе какъвто и да било личен въпрос от страх той да не се досети за чувствата й. Но след като вече знаеше, че е влюбена в него, спокойно можеше да го разпитва.
— Как се контузи?
Той кимна към двора:
— Ела да направим снежен човек и ще ти кажа.
— Прекалено висока цена за задоволяване на любопитството ми.
— Не лъжи, знам, че те гризе отвътре. — Адам протегна ръка към нея.
Какво, ако изглеждаше жалка в очите му? Ако желанието й да бъде с него вземеше връх над гордостта й? Адам й протягаше ръка, викаше я! Само това имаше значение. И тя щеше да се подчини на безмълвния му зов. Само тази вечер. Защото едва ли щеше да се повтори.
Той заобяснява как се прави снежен човек, сякаш четеше написани указания. Първо трябвало да намерят място по-близо до улицата, та всички да видят творението им. Следващата стъпка била да оформят голяма снежна топка и да я затъркалят по снега, докато стане достатъчно голяма. Тази процедура се повтаряла три пъти — за постамента, тялото и главата на скулптурата.
Наглед указанията бяха лесни, но топките, които Джоузи правеше, се разпадаха при всеки опит да ги затъркаля.
— Натискаш прекалено силно — усмихна се Адам.
— Не е вярно. Искам моят човек да е малък.
Адам се разсмя. Тя не издържа, грабна жалката си топка и го замери с нея.
Той бавно се изправи:
— Младата помощничка предизвика майстора.
Джоузи побягна, за да се скрие зад един храст, но топката, хвърлена от Адам, я улучи в гърба. Тя възмутено възкликна, спря и се обърна към него. Щеше да му даде да се разбере!
Неговият мерник беше по-точен, но предимството му изчезна, щом тя скъси разстоянието помежду им. Улучи го няколко пъти, дори веднъж в лицето. Канеше се да извика победоносно, но той я хвана за рамото и напъха шепа сняг в пуловера й. Джоузи изпищя, подхлъзна се и се просна по гръб на снега, повличайки със себе си Адам, който падна върху нея. Тя притисна длан към мокрия си пуловер, с другата затисна устните си, за да заглуши смеха си. Истинско чудо бе, че досега не бяха събудили целия квартал.
Джоузи отметна глава и избухна в толкова силен смях, че се просълзи и за миг стисна клепачи. Сълзите се стекоха по слепоочията й и стоплиха премръзналото й лице. Никога през живота си не се беше чувствала толкова щастлива. Най-сетне се поовладя, пое си въздух и отвори очи. Адам се взираше в нея, от изражението му сърцето й заби до пръсване. Тя отмести длан, смехът й замря. Адам впери поглед в устните й и няколко секунди не отмести очи.
После се изтъркаля встрани и се изправи.
— Нараних се тежко, докато се пързалях със ски на пистата в планината над Балд Слоуп — промърмори и протегна ръка на Джоузи.
Тя седна в снега. Беше като замаяна, питаше се какво се бе случило току-що. Вдигна глава, погледна Адам, после хвана ръката му и той й помогна да се изправи.
— Сигурно си паднал много лошо.
— Да. Край на скиорството. Край на ветроходството, алпинизма, подводното плуване. Край на експедициите и пътешествията.
— Нима си упражнявал тези екстремни спортове?
— Да — лаконично отвърна той, обърна се и тръгна към големия снежен цилиндър, който вече беше оформил.
Джоузи се затича след него:
— Защо престана? Не можеш ли вече?
— Не знам. Не съм опитал. — Сви рамене. — Крайно време беше да улегна, да се установя някъде.
— Харесваше ли ти да пътешестваш?