Дълбоко си пое дъх и слезе от колата.
Днес щастието й се усмихна, когато закара майка си до козметичния салон. Обикновено оставаше да я чака, бъбреше си с по-възрастните дами и съчувствено мърмореше, докато те се оплакваха от старчески болежки, предизвикани от ревматизъм и ишиас. Маргарет обаче й напомни, че трябва да вземе ментоловото масло, специално приготвяно за нея от Нова Бери, странната жена, чието семейство държеше пазар за екологично чисти храни. Джоузи си каза, че очевидно не поръсват достатъчно обилно с въпросното масло праговете и первазите на прозорците в къщата. Сигурно затова Дела Лий беше успяла да се промъкне в дрешника.
Отиде да вземе поръчката, обаче Нова още не я беше изпълнила. Помоли я да се отбие след няколко дни, после й каза поне за стотен път, че червеното много й отива — Джоузи винаги се радваше на комплимента, макар да подозираше, че жената я ласкае, за да я накара да си купи някой от нейните червени плетени шалове или шапки. Тръгна си от пазара с намерението само да мине с колата покрай къщата на Дела Лий. Нямаше време да се отклонява от пътя си, но, от друга страна… Неканената гостенка беше в дрешника й вече два дни, а тя още не беше разбрала защо Дела Лий се крие там, нито как да я прогони, без тя да разкаже на куцо и сакато за тайния й склад. Надяваше се, че в къщата й ще намери нещо, което да й послужи като разменна монета. Може би там имаше нещо, което Дела Лий искаше да остане скрито.
Пък и влизането с взлом щеше да й разнообрази деня.
Изсъхналите листа шумоляха под краката й, докато прекосяваше двора, опитвайки се да не изглежда като човек, който тайно се промъква в чужд дом. Стигна до верандата и с изненада видя, че въпреки студа вратата е отворена. Нима Дела Лий имаше съквартиранти?
Понечи да почука, поколеба се с вдигната ръка, накрая почука веднъж на вратата с телената мрежа.
Никой не й отговори.
— Хей? — извика. Дори на верандата се усещаше миризмата на спарено; миризма на вехто спално бельо, забравено в сушилнята. Парното беше включено на най-високата степен.
Хрумна й, че Дела Лий е напуснала къщата толкова набързо, че е забравила да затвори вратата. Нещата изглеждаха все по-странни.
Обърна се да провери дали не я наблюдават, после отвори вратата с мрежата и прекрачи прага.
В къщата цареше хаос. Навсякъде се въргаляха кутийки от бира. На пода бяха разпилени парчетата от счупена порцеланова чаша, на стената в дъното на помещението имаше петно от кафе, сякаш някой бе запратил там пълната чаша. Един стол беше преобърнат.
Тя пристъпи напред, подритвайки кутийка от бира и нещо, което приличаше на откъснат ръкав от дамска джинсова риза, но изведнъж спря като ударена от гръм, сякаш обръч стегна главата й, сърцето й заподскача като подплашена котка.
На канапето спеше някакъв мъж.
Няколко секунди тя не помръдна, като че ли беше парализирана. Страхуваше се, че е вдигнала прекалено много шум и ще събуди непознатия.
От пръв поглед личеше, че е от мъжете, които са опасни, когато са будни.
Беше гол до кръста и панталонът му беше разкопчан, беше пъхнал ръка в отворения цип. Устните му бяха разтеглени в самодоволна усмивка, сякаш дори в съня си знаеше, че всички жени около него умират от любов, защото е откраднал сърцата им и ги е скрил на място, където никога няма да ги намерят.
Мускулите му бяха изваяни, което означаваше, че прекарва доста време във фитнес залата. Скулите му бяха изпъкнали, дългата му тъмна коса беше права. От него лъхаше на алкохол, но се усещаше и друга миризма като от запален розов храст. Беше приятна, ала някак загадъчна и дори зловеща. Джоузи усети, че й се завива свят, сякаш по някакъв необясним начин миризмата я обсебваше.
Внезапно й просветна.
От този мъж бе избягала Дела Лий.
Самата тя дойде тук да търси нещо, което да й даде повече информация за неканената й гостенка, а ето на какво се натъкна. Отстъпи назад, засрамена и отвратена от себе си. Осъзна, че незабавно трябва да напусне тази къща. И да се преструва, че не е стъпвала тук.
Само че я спря нещо първично. В този момент усети необяснима близост с натрапницата. Стори й се, че Дела Лий стои до нея, почувства дълбокото й страдание, сякаш то терзаеше самата нея. О, колко й бе познато усещането, че нищо в живота й няма да се промени, затова е безсмислено да прави повече опити.