— Ще се държиш прилично. Няма да се срещаш с онази Финли и с пощальона. Нито тайно да се измъкваш от къщи. Какво ще си помислят съседите, ако те видят? И какво щеше да стане, ако тази вечер ми потрябваше?
— Току-що каза, че не ти трябвам, мамо! — Тя се засмя, въпреки че сълзите й напираха. Беше избягала от мъжа, в когото беше лудо влюбена, надявайки се, че ако прояви достатъчно търпение, след време Маргарет ще я обикне, ще я приеме, ще й прости. — Ще престанеш ли да ме тормозиш? Ще ми простиш ли някога? Защо изобщо си ме родила? Само за да задържиш парите му, така ли?
Майка й изпъна рамене и мина край нея.
— Лягам си! — отсече.
Джоузи я последва до стълбището и се провикна:
— Наистина ли е бил толкова зъл и неморален?
Маргарет не отговори. Едва когато се озова на последното стъпало, спря и без да се обърне, каза:
— Да. А ти си му одрала кожата. — После закуцука по коридора и влезе в стаята си.
Джоузи дълго се взира подир нея. Едва сега, след двайсет и седем години, беше проумяла истината. Маргарет щеше да е нещастна, докато живееха заедно, но никога нямаше да я прогони. Същото се отнасяше и за самата нея, обаче искаше майка й да й каже да си върви.
Не ставаше въпрос за състрадание и за прошка, а за две жени, които страдаха и се самонаказваха без причина.
Крайно време беше да престанат.
След двайсет минути тя каза:
— Ще ме поканиш ли?
Адам се поколеба, после отвори по-широко входната врата и отстъпи назад:
— Разбира се.
Тя влезе в дневната и се огледа. Оскъдното обзавеждане създаваше усещането, че собственикът на къщата я обитава само временно. Повечето мебели бяха вехти — странен син диван с алени възглавници, столове с оранжева тапицерия и няколко масички с издраскана политура. Нови бяха само голямото кожено кресло и телевизорът с плосък екран, монтиран на стената над камината.
— Право да ти кажа, мебелите ти са страшнички — опита се да се пошегува тя, но устните й издайнически затрепериха.
— Отначало живеех ден за ден, не можех да реша какво да правя. Сигурен бяха само в едно — че не искам промени. Купих си легло, креслото и телевизора. Смятах, че нищо повече не ми трябва. После започнах да прибирам вехториите, от които колегите им искаха да се отърват. Притежавам страхотни мебели, но те са на склад при брат ми в Чикаго.
Джоузи му обърна гръб, отново се огледа и впери поглед в телевизора, който бе включен. Адам застана зад нея и свали якето й. Неговото яке. Тя потрепери и се обърна. За миг двамата се вгледаха един в друг.
— Защо дойде, Джоузи?
Тя въздъхна. По пътя си беше намислила цяла реч — за дълга и за любовта, за онова незнайно чувство, което я тласкаше към него и едновременно я плашеше. Но вместо възвишени думи простичко каза:
— Заминеш ли, идвам с теб.
Адам захвърли якето, спусна се към нея, обгърна с длани лицето й, зацелува я. Нямаше увертюра, страстта му пламна изведнъж и се разгоря като буен огън. Без да откъсне устни от нейните, той я отведе до дивана и се просна върху нея. Целувките му станаха по-жадни; беше като човек, който дни наред е бил без вода в пустинята и случайно е намерил оазис. Плъзна длани надолу и вдигна пуловера й. Джоузи потрепери и настръхна. Адам се повдигна на лакът и изхлузи дрехата през главата й. Втренчи се в нея, а тя почувства как зърната й се втвърдиха.
— Какво? — прошепна му.
— Страхувах се, че тази вечер завинаги съм те отблъснал. Прибързах, Джоузи, прибързах както винаги и сгреших.
— Не си. Тъкмо това искам, Адам.
— Заминеш ли, идвам с теб — прошепна той, разкопча ризата си и я свали. Отляво на гърдите му се белееше голям белег.
Джоузи кимна и протегна ръка да докосне белега. Адам отново впи устни в нейните и докосна гърдите й. Зави й се свят, помисли си, че ще припадне. После си каза, че не бива, защото щеше да пропусне най-хубавото.
Не осъзнаваше, че е затворила очи и диша през носа си, докато той не вдигна глава да я погледне:
— Джоузи?
— Тук съм — прошепна тя, зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. — Тук съм.
Като в просъница чу, че по телевизията започна късната новинарска емисия; отново водещата новина беше за трупа, намерен тази сутрин в река Грийн Коув. Адам се пресегна за дистанционното на масичката, за да изключи звука. Но преди да натисне бутона, водещият каза:
— Удавницата вече е идентифицирана. Това е трийсет и седем годишната Дела Лий Бейкър от Балд Слоуп.