— Олдси?
Тя бързо отпусна ръка и се обърна. Хелена беше влязла неусетно и стоеше до леглото. Джоузи й махна да се приближи:
— Ела тук. Край на тайните. Искам да се запознаеш с Дела Лий.
Ала когато надникнаха в дрешника, там нямаше никого.
— Дела Лий? — Джоузи се наведе и затършува навсякъде. Чантите и кашончето на неканената й гостенка бяха там, но нея я нямаше. Джоузи дръпна дрехите, после отвори вратата към тайника. Дела не се криеше зад купчините пакетирани храни или зад кулите от кутийки с кока-кола. — Дела Лий! — извика отново, обърна се, огледа стаята, после коленичи да надникне под леглото.
Стана и понечи да излезе, но прислужницата тихо каза:
— Нея вече няма.
Джоузи се извърна и поклати глава:
— Грешиш, тук е. Сигурна съм.
— Нея вече няма.
— Откъде знаеш?
— Въздух. — Хелена дълбоко си пое дъх. — Чист.
— Знаеше, че тя е тук! — отчаяно възкликна Джоузи. — Видя я, нали? Беше от плът и кръв.
— Види нея? Не. Почувствах. — Хелена докосна кръстчето на шията си. — Почувствах твой призрак, Олдси.
Джоузи едва се добра до леглото си. Зави й се свят, тя отпусна глава между коленете си. Хелена седна до нея. След секунди Джоузи се изправи, по лицето й се стичаха сълзи.
— Не е вярно! — възкликна. — Не искам да е вярно!
Прислужницата я прегърна и я накара да сложи глава на рамото й. Беше дребничка, но жилава, от нея се излъчваше първична сила.
— Не плачи, Олдси. Умрели не са умрели. Те само различни. Олдси бъде добре. — Започна да я люлее и монотонно заприпява: — Олдси добре, Олдси добре…
След малко престана да пее, само я люлееше.
— Хелена — промърмори Джоузи, — не се казвам Олдси.
Прислужницата я побутна назад и я погледна в очите:
— Знам, Джоузи. И мое име Марлена.
— Не се ли казваш Хелена?
— Не.
Неволно прихна, макар че сълзите й не пресъхваха. Как бе възможно с Маргарет цяла година да живеят под един покрив с тази жена и непрекъснато да бъркат името й? А Марлена, вместо да ги поправи, също ги беше наричала с имена, измислени от самата нея. Шега, която само тя разбираше.
Прислужницата се усмихна и избърса с палците си сълзите й.
На вратата се позвъни. Марлена се изправи и отиде до прозореца. Загадъчно се усмихна и излезе, без да каже нито дума повече.
Джоузи стана от леглото, приближи се до дрешника и седна на пода. След малко надникна вътре и видя колажа. Дела Лий го беше оставила върху спалния чувал, на който обикновено седеше. Беше изрязала всички снимки от страниците, отбелязани от Джоузи като най-любими. Най-отгоре до надписа BON VOYAGE беше залепила още шест букви, съставящи името ДЖОУЗИ.
Неочаквано в коридора проехтяха тежки стъпки.
— Джоузи? — извика Адам. — Къде си? — След миг застана на отворената врата на спалнята. Изглеждаше разтревожен, напрегнат.
Зърна я и тръгна към нея.
— Джоузи, какво е станало? — Той коленичи на пода, сложи на коленете й топлите си длани. — Защо избяга? Защо плачеш? Кажи ми!
Тя вдигна глава:
— Жената, за която съобщиха по телевизията… Онази удавница. Познавах я.
— Скъпото ми момиче. — Той я прегърна. — Много съжалявам.
— Адам?
— Да?
— Тя беше моя сестра.
Четиринайсета глава
Сега и по-късно
„Скъпа Джоузи,
Много харесах картичката, която ми изпратихте от Швеция. Моля те само за едно — престани да ме каниш да пътувам с вас. Сто пъти ти казах, че няма да ви «светя» през медения ви месец, глупаче такова!
Тук всичко е наред. Вече може да не се преструваш, че следващия месец ще пристигнете в Балд Слоуп, за да си починете от светските развлечения. Намерих пръстена. Не знам как му е хрумнало на Джейк да го скрие зад моите книги в библиотеката и да вярва, че няма да го открия. Щом влязох в стаята, веднага разбрах зад коя книга го е оставил. О, Джоузи, прекрасен е! Разплаках се, докато го гледах. После чух, че Джейк отваря входната врата, върнах пръстена зад книгите, изтичах в кухнята и започнах да режа лук, за да оправдая сълзите си. В крайна сметка приготвих цяла тава суфле с лук, което не можем да изядем вече трети ден. Казвала ли съм ти, че мразя суфле с лук?
Вчера видях майка ти. Каква е тази история с таксиметровия шофьор? Струва ми се, че напоследък двамата са неразделни. Вчера тя седеше на задната седалка на таксито, което беше спряло на червен светофар. Направи ми впечатление, че непрестанно говореше. Да се чудиш как не спря поне веднъж да си поеме дъх. А шофьорът се усмихваше и кимаше, но нито веднъж не продума. Гледаше я в огледалцето за обратно виждане. Толкова се беше заплеснал по нея, че не забеляза, когато светофарът светна зелено.