Сега се намираше в Ню Йорк и се подготвяше за преселването си наблизо. Но може би щеше да дойде само заради Ники.
Понякога тази мисъл я вбесяваше, и намразваше жената, но тогава тя се случваше наблизо и казваше или вършеше нещо с такава обезоръжаваща усмивка, че сърцето й омекваше. Един такъв случай беше увеселението, което снаха й бе запланувала за рождения ден на Дру. Как можеше да мрази човек, който опитваше да направи живота на брат й по-весел?
Друг път пък се колебаеше дали наистина в тази жена се бяха вселили две различни личности. Ники се грижеше за Дру, Моник флиртуваше с Дарси. Ники се държеше чудесно с децата, Моник възнамеряваше да избяга с…
Някак си винаги нещо липсваше, и това бе О’Брайън.
— Готово ли е вече?
Елизабет се бе приближила и опита тестото за кейка. Това бе станало всекидневен ритуал. Аби й поръча някаква къщна работа, като твърдеше, че това е най-добрият начин да понаучи нещо, но всъщност имаше нужда от компания. Почувства се самотна, след като изпъди Ники от стаята.
Но днес Елизабет не беше единственият й посетител.
Тя примигна, за да се увери, че на вратата стоеше Дру. Напоследък изобщо не бе идвал при нея в кухнята през деня.
— Какво се е случило? — попита леко паникьосана.
— А, нищо. — Отговори й напосоки и махна с ръка. — Само… съм малко объркан. Ти поръчвала ли си захарна тръстика в Ню Орлийнз?
— Какво?
Изтри ръцете си в престилката и се доближи, съвсем забравила за Елизабет.
— Дошла е пратка по реката. Мислех, че ти…
— Че откъде мога да взема пари?
— Не зная. Аз със сигурност не съм дал такава поръчка. Никой не прави подаръци, така че как, по дяволите, е станало това?
Те се спогледаха.
— Дарси знае, че имаш такава нужда — проговори най-после тя. — И е единственият, който има достатъчно средства.
— Но аз още не съм му изпратил писмото! — Той се извърна, вниманието му беше привлечено от нещо навън.
— Какво писмо?
Той не отговори. Вглеждаше се в далечината и когато Аби проследи погледа му, видя Ники да пере килим на реката. Кипна, брат й не беше по-добър от Дарси — пренебрегваше я всеки път, когато се появеше съперницата й.
— Кой мислиш, че е направил тази покупка? — попита ядно тя. — Жена ти ли? — Погледна я с изненада. — Опомни се, Дру. Никога ли не си помислял защо Дарси се уволнява от армията и се премества да живее тук? Смятам, че ти е изпратил захарната тръстика като компенсация. Целта е, когато Ники те напусне и отиде при него, да не останеш съвсем с празни ръце.
— Мислиш ли? — Изглеждаше повече объркан, отколкото обиден или дори ядосан.
Липсата му на кураж разпали Аби.
— Защо не попиташ Ники? Обзалагам се, че знае много повече от теб или мен откъде е дошла тръстиката.
Той само кимна и се отдалечи разсеян. Отначало тя помисли, че ще постави ребром въпроса на жена си, но той изви в посока на кея.
Аби се намуси и се върна в кухнята, идваше й да запрати тестото по най-близката стена. В този момент обаче забеляза племенницата си.
Бледна и явно разстроена, тя беше чула всяка дума.
— Чичо Дру? — Мъничето въртеше края на нощницата си и чакаше търпеливо до стола му.
Искаше й се да се покатери в скута му и да се гушне, но се страхуваше да не го стресне, ако го докосне. Беше потънал в мисли и може би дори не я беше чул. Повтори тихо въпроса си.
Той се сепна, но не започна да вика като мама. Вместо това устните му бавно се разтеглиха в усмивка, протегна ръце и й помогна да се качи на коленете му.
— Какво те носи по това време в кабинета ми? — попита я нежно. — Не трябваше ли вече да си в леглото?
— Не можах да заспя.
Не призна, че го бе изчакала да свърши играта на шах със Стивън. Беше му приготвила много въпроси.
— Вярно ли е, че Ники ще си замине с онзи човек — Дарси? — изтърси малката.
— Тя ли ти каза?
Беше нетърпелив почти до лудост да научи незабавно отговора, но Мъничето поклати глава.
— Не, никой не ми каза. Чух те днес с Аби в кухнята. — Направи кисела физиономия, сякаш току-що бе преглътнал нещо трудно смилаемо, а след това по родителски маниер се престори, че нещата изглеждаха по-добре, отколкото бяха в действителност.
— Скъпа, ние…
— Ники ми обеща — прекъсна го, без да му позволи да я утеши, — че двамата с Дарси ще останат само приятели. Щяла да замести мама и нямало никога да си отиде.
— Щом ти е дала дума, значи е възнамерявала да го направи. — Гласът му излъчваше такава увереност, че най-сетне си позволи да я успокои.
Но в неголяма степен.
— Да, предполагам. Тъй като не беше тук за вечеря и след това… Скъпоценните камъни…
Прихвана я здраво.
— Какво по-точно?