— Дру? — Дарси влетя в бараката, носеше Елизабет на ръце. — О, господи, дали не сме закъснели?
Думите му проехтяха зловещо в стаята. Дру удвои усилията си.
Една ръка го хвана за рамото. Вдигна глава. Дарси бе пуснал Елизабет и сега двамата бяха коленичили от другата страна на съпругата му.
— Дойдохме да помогнем — каза Дарси с напрежение. — Аби и момчетата ще пристигнат всеки момент. Няма време за обяснения. Тази жена не е Ники. Намерихме Елизабет затворена в шкафа и тя ми каза това, което и аз чувствах. Предполагам, че това е Моник.
Дру като опарен пусна брадичката й.
— Подай ми книгата — помоли Дарси детето.
То кимна и извади от джоба на престилката си малък, черен дневник. О’Брайън го отвори и в този момент в стаята влязоха Аби и момчетата.
— Имах време да прочета само последните няколко пасажа — обясни им Дарси — и от тях разбрах, че Моник по някакъв начин е отнела душата на Ники и я е затворила някъде във времето.
На Дру му се присви стомахът, в случая се касаеше за нещо по-лошо от затъване в блатото. Вероятно Ники бе уплашена и съвсем сама.
— Какво да направя? — процеди той.
Дарси посочи с ледена усмивка пръстена върху ръката й, който излъчваше слаба светлина.
По някакъв начин е свързана с брилянта на Зомби и затова ви предлагам всички да се хванем за него. Нека да образуваме кръг около Дру и да го докоснем от двете страни.
— Но откъде знаеш всичко това? — попита Аби съвсем бледа.
— Обещавам, че ще ви обясня по-късно, но сега нямаме и секунда за губене. Доверете ми се. Докато произнасям написаните в дневника заклинания, всички вие се опитайте да достигнете с мисълта си Ники. Зная, че звучи странно и може да ни коства здравия разсъдък, но ако искаме да я спасим, то трябва да я достигнем, където и да се намира, и да я освободим от Моник.
Дру имаше да зададе много въпроси, но подсъзнателно усещаше, че с разпита няма да възкреси жена си.
— Дарс, започвай!
Приятелят му поде монотонното припяване, а Дру стисна силно студените пръсти.
— Дръж се — потече мисълта му. — Чакай ме, Ники, идвам! — повтори по-раншните си думи.
Моника се въртеше като обезумяла и чак след известно време разбра, че не беше сама по време на язденето си през времето. Някой я държеше и я дърпаше.
— Отиди при него — шептеше един глас в ушите й, звукът беше нежен и съблазняващ. — Той те чака.
Тя тръсна глава, съпротивлявайки се. Не можеше да види нищо в спираловидната пустота. Можеше да чувства и чува, и това, което усети, я изпълни с ужас.
— Прави каквото ти казвам, скъпа. Аз съм леля ти Джудит, а ти ми обеща.
Моника се поколеба, гласът възкреси у нея старите обиди и лишения, напразната й мечта за любов.
— Направи го заради мен — продължаваше да я придумва гласът. — Аз съм твоето семейство, единственото, което имаш.
Изведнъж се преизпълни с чувство на радост и то я закотви насред усилващото се течение. Да, сега имаше истинско семейство и трябваше да се върне у дома!
— Не съм вече онова плахо, самотно момиче, което малтретираше едно време — извика, решена този път да се защити пред леля си. — Вече имам за какво да се боря.
— Ха! Не можеш да мериш сили със Зомби!
— Не мога ли? Гледай!
Вятърът започна да вие и да я дърпа, като че искаше да изсмуче живота от крайниците й, но Моника се държеше здраво за образа на Дру и децата, сякаш те бяха нейната котва. Представяше си ги как я заобикалят и прегръщат в леглото и в този момент вятърът започна да утихва.
— Иди при него, дявол те взел! — извика неистово гласът. — Направи каквото ти казвам или… или…
— Или ще ме затвориш в гардероба? — Тя си спомни всички дребни жестокости и разбра защо леля й Джуди се бе изменила толкова много, след като си беше сложила пръстена на Джордж Самнър — защото вече не беше тя, а Моник.
Чудовището, което се бе заклела да не допусне никога вече близо до децата!
Тогава усети свръхчовешка сила, сякаш бе станала десет пъти по-голяма. Нямаше да се подчини на волята на злия дух, дори ако трябваше да се бори с една дузина като Моник. Моника притежаваше огромна сила, тази на любовта, и щеше да защитава семейството си с цената на всичко.
— Трябва да ми се подчиниш — изкомандва Джудит-Моник, вятърът около тях изтъня до тихо скимтене. — Зомби трябва да получи своята душа.
— Тогава ти отиди при него. Дори по-добре иди в ада!
Чу как Моник крещеше от ярост, но след последния лек полъх на вятъра Моника се протегна и започна да се връща по спиралата на времето.
Моник усети, че се е установила на едно място и си помисли: „Виж ти, знаех си, че Зомби няма да ме изостави.“
Някакъв странен шум попречи на ликуването й и го притъпи, а след това, съвсем объркана, почувства агонизираща болка в гърдите си. Отвори очи и видя Еми Пиърсол да си играе с пръстена върху пръста си. И двете чуха звука на сирената на бързо приближаваща се кола.
— Полицията! — изкрещя Дерек и захвърли пистолета на пода. Оръжието се плъзна примамливо близко, но извън обсега на ръката й. — Съжалявам, скъпа, но излизам!
Еми опита да го последва, но Моник я сграбчи за китката. Чувстваше слабост и непрекъснато губеше сила, но не биваше да я пусне, преди да сложи другия пръстен на своя пръст.
По дяволите, беше толкова немощна, че й се стори, че джобът й е отдалечен на цял километър. Използва цялата си енергия, за да задържи стреснатата Еми. Воят на сирената рязко замря, след това се чуха стъпки по стълбата и чак тогава след напрягане на всичките си сили достигна джоба си.
Не можеше да повярва — вторият пръстен вече не беше там! Дявол да я вземеше тази Моник, и в това ли се бе намесила в миналото?
Моник отпусна китката на Еми и тя скочи на крака като пружина, но закъсня със секунди. Влезлият полицай я видя над тялото на жертвата, картината на престъплението не оставяше съмнения.
— Не бях аз — протестира тя, — а Дерек!
„Много добре — помисли си Моник, — двамата ще си отправят обвинения един към друг.“
Крайно време беше да напусне ненужното тяло на Моника. Тя се понесе извън и над него и потърси ново място, където да се установи. Обзе я паника, нямаше я нито Рейчъл да й помогне, нито змията да я придружи — отсега нататък оставаше съвсем сама. Около нея се заиздига тъмна пустота, която заплашваше всеки момент да я погълне цялата.
С жалък страх си спомни предупреждението на Рейчъл. Дали това бе началото на ужасната й смърт?
Изпищя. Усети, че страната на мъртвите я засмукваше. Знаеше, че този път щеше да умре завинаги.