— Благодаря — промърмори тя. — Мога да продължа пеша.
— Алеята е дълга, мадам. Като виждам колко много ми платихте, преценявам, че ви дължа допълнително возене.
— Няма значение — настоя тя, като хвана непохватно дръжката на вратата. Винаги беше считала даването на бакшиш е мъчителен процес, както за даващия, така и за получаващия. — Така или иначе, нуждая се от малко разходка.
Сепна се, тъй като не желаеше да каже това. „Изтъквай килограмите, с които си отслабнала — съветваше я личният й диетолог, — и не обръщай внимание на това с колко трябва да отслабнеш.“
Особено ако се вземеше предвид как бе облечена. „Старомодни преоценени парцали“ — би нарекла Джудит плисираната й пола и обикновената й памучна блуза, но можеше да си позволи само тях с учителската си заплата. Поне дрехите й бяха нейни собствени, купени с лично припечелени пари.
„Върни се у дома — би прибавила леля й с покровителствена усмивка. — Трябва да се грижа за теб.“
Можеше ли някога да разбере, че независимо колко трябва да се скъпи и да спестява, Моника бе твърдо решила да се издържа сама?
Изглеждаше невъзможно. Въпреки че бе само с петнадесет години по-възрастна, Джудит с удоволствие играеше ролята на глава на семейството и се опитваше да направлява живота на племенницата си всецяло — да й избира дрехите, интерната, приятелките, — и при това с усмивка, със самодоволство от своята непогрешимост, с което Моника не успяваше никога да се пребори.
Както винаги, когато мислено й се противопоставяше, стомахът й се обади. „Аз съм прекалено сита, за да ям пак“ — изтананика си тя. Диетологът й поддържаше тезата, че трябва да яде, за да запълни празните места, и да използва храната като заместител на привързаността и любовта, но тя често се питаше дали това, че се храни, е единственият начин на изразяване на чувствата й, който Джудит й бе оставил.
Докато се измъкваше от таксито и затръшваше вратата, тържествено си обеща, че няма повече да се колебае. Този път щеше да защити женското си достойнство и щеше решително да й отказва.
Шофьорът като че ли се досещаше за всичко и й хвърли бърз, изпитателен поглед.
— Бъдете внимателна — каза й той със същата загриженост, както преди да потеглят.
Тези прости думи на проявена учтивост я накараха да потрепери, въпреки горещото пладне.
Привлечен незнайно от какво, погледът й се плъзна към заблатената местност зад къщата. В миналото я избягваше и с радост изпълняваше заповедите на леля си да стои далече от нея, но днес несъзнателно приближи. Почувства нещо, което сякаш влезе в дробовете й и силно я разтърси. Все още стоеше на пътя, но вече чувстваше как тежкият, влажен въздух сгъстява мириса на загниваща растителност и излъчва неземен покой, който обгръщаше душата й.
Рязък звук прекъсна унеса й. Завъртя се и проследи как таксито забуксува, изкачи се и се озова на високия бряг. Почувства се глупаво от неволната си уплаха. Само след две секунди щеше да се втурне към шофьора с молба да я закара обратно в Ню Йорк.
„Забрави блатото — си каза тя и се обърна към къщата. — Вместо това се концентрирай върху тихата красота и онези зелени дъбове, очертаващи алеята.“ Знаеше, че не блатото предизвика у нея тази сценична треска. Всеки истински терапевт би заявил, че причина за страха й е по-скоро Джудит.
„Ела у дома и ми помогни да спасим Ривърз Едж“ — я беше помолила жената по време на вчерашния им телефонен разговор.
Обикновено не казваше повече, докато племенницата й не се отзовеше на повикването, но след като дълго бе живяла с нея, познаваше кога поставяше капани.
Да, това бе нечестно. Наистина можеше да бъде егоистична, небрежна и понякога дори жестока, но в края на краищата неизменно намираше начин да компенсира тези недостатъци. „Ние сме от едно семейство — припомняше й тя, като я прегръщаше, — единственото истинско семейство, което някога сме имали.“
Но можеха да поделят само любовта си към Ривърз Едж.
Моника отмести поглед от масивното имение, строено преди гражданската война, тъй като старият съкровен копнеж, скрит дълбоко в нея, я завладя и стопи трудно постигнатата й решителност. Господи, колко привързана беше към това място.
Къщата бе строена високо от земята, за да бъде предпазена от пороите. Под островърхия покрив имаше два етажа. Продълговатите прозорци и широките френски врати й придаваха отворен, приветлив вид.
Високи, стройни колони се издигаха от широките стъпала на покритата широка тераса, а други я подпираха в стратегическите точки. Приятелките на Джудит наричаха верандата „витрина на отминалата изящна епоха“, но за Моника човек трябваше да възпита семейството си тук, тъй като домът беше предназначен за смях и любов.