Моника остана потресена от разказа й и по-силно от всякога изпита желание да й възрази, че не е Моник, но се опита да разбере Аби. На нейно място и тя трудно би повярвала на жена, която има дори далечна прилика с предшественицата й.
— Нали ме разбираш — продължи Аби. — Струва ми се свръхестествено да виждам теб, а да мисля, че не си ти.
— Много добре те разбирам. За мен е не по-малко странно. Искам да кажа, че се намирам в кухня, която не съществува в моето историческо време, опитвам се да направя свястно кафе от цикория, а не разполагам нито с газова, нито с микровълнова печка. Струва ми се, че ако имахме поне хладилник — или още по-добре — климатична инсталация, нямаше да ни се налага да ставаме още с пукването на зората. По дяволите, можехме да телефонираме на фирмата „Пица делукс“ и за броени минути разносвачът с фургона щеше да пристигне. — Аби поклати глава с искрено удивление. Моника прецени, че може би звучи истерично, спря за момент и продължи по друг начин. — Опитай да си представиш как би се почувствала, ако изведнъж се събудиш в нов, непознат свят и всички се отнасят с теб като с чумава и те мразят само защото си приела чужд облик.
— Какво очакваш с актьорската си игра? — Аби се изправи с гримаса, сякаш не желаеше да й симпатизира.
— Защо мислиш така?
— Начинът, по който гледаш Дру… — Изчерви се. — Всъщност не мога да се отърся от чувството, че разиграваш познатите си фокуси.
Моника си спомни сцената с Аби и Дру, която видя снощи, и не намери аргументи, с които да възрази. Самата тя тънеше в неизвестност, когато загубеше контрол над внезапните, чужди пориви. Дали част от Моник не бе останала в тялото й? Беше ли обречена да повтори нейните грешки?
Спомни си силното майчино чувство към децата, което избликна миналата нощ, и как жаждата за ласките на Дру омекна в любвеобилно и грижовно чувство. Вероятно можеше да управлява това тяло по-добре, отколкото си мислеше. Като че ли с малко усилие можеше да го приучи да се държи както трябва.
— Не обръщай внимание на това как гледам към Дру — каза на Аби. — Това са наши лични взаимоотношения и нямат нищо общо с това дали съм добра майка и приятелка. Опитай да съдиш за мен по моите постъпки, а не по постъпките на снаха ти в миналото.
Аби я изгледа продължително.
— Времето ще покаже — отвърна грубо тя и се върна към тестото. — Засега е най-добре да започнеш да приготвяш закуската. Децата сутрин стават изгладнели като мечета. Нали не искаш с ръмжене да те питат къде им е овесената каша.
Моника се намръщи. Овесената каша винаги беше сериозно изпитание за нея. Беше са опитала да сготви такова блюдо няколко пъти, но все излизаше на вид и вкус като скашкани книжни тапети.
— Като зная какво ще излезе — пошегува се тя, — ще можеш да оцениш само усилията ми. Ако опитам да бъда поне добра майка, ще ме приемеш ли безрезервно?
— Имаме поговорка — Аби сви рамене: — „Доказателството за пудинга е в това той да бъде изяден“.
— Е, щом не е овесена каша.
Аби се разсмя, вече беше виждала как Моника се справя в кухнята.
Моника привърши с готвенето и се приготви да получи нов упрек от Аби, като видя как яденето пльосва от черпака и се разтича в купите на децата. Чудеше се как някой можеше да вкусне от злополучната закуска.
Стивън гълташе, без да продума, но насила. Андрю нагъваше юнашки, докато омете всичко. Само Елизабет, също като онова детенце от приказката „Новите дрехи на царя“, се осмели да съобщи гласно истината:
— Йок. Това не е овесена каша.
Моника още не беше започнала да яде, но сподели отвращението й.
— Зная, че е ужасна, но моля те, опитай да похапнеш, любима. Нямаме продукти и не смея да я изхвърля, за да опитам пак.