— Нека подредим нещата. Когато казвате „Ники“, имате предвид майка си. Искате да кажете, че тя е искала да спаси сестра ви?
— Тя не е мама — настоя Елизабет.
Стивън се доближи до леглото с гримаса.
— Всъщност, двамата с Андрю приказвахме за нея и стигнахме до заключението, че може би не е нашата майка.
Дру погледна въпросително към Аби, но тя старателно избягна погледа му.
— Ники обича жаби, чичо Дру — намеси се разпалено Андрю. — Знае всичко за тях, дори как да задържи мухите в клетката.
— И се държи добре с Елизабет — допълни Стивън. — Дори по време на уроците й позволява да седне в скута й.
Моник никога не беше правила така и често беше пошляпвала детето, за да не й мачка роклите.
— Мислиш ли, че тя наистина е друг човек? — запита Аби като същинско дете, очаквайки чудо.
И четирите лица се обърнаха едновременно към него, бяха млади и доверчиви, жалки жертви на хитрините на Моник.
— Не ставайте смешни — отряза той, наложи му се да прояви грубост, за да сложи край на наивността им. — Хората не се променят за една нощ.
— Мама е лошата, а не Ники — озъби му се Елизабет и скръсти войнствено ръце на гърдите си. — Не трябваше да й казваш онези подли думи, нарани я.
Наистина ли? А изражението й на засегнатост не беше ли просто маска, прикриваща неудовлетворението й? Тогава защо й трябваше да парадира разголена пред него с мокро, сладострастно тяло, ако не възнамеряваше да го прелъсти? А ако позата й не е била предварително обмислена, то защо не носеше цялото долно бельо, с което обикновено се труфеха жените.
Освен това не му беше за първи път Моник да се прави на безпомощно котенце, а всъщност преследваше единствената цел да го съблазни.
— Този път най-вероятно е било нещастен случай — изказа най-после мнението си той на децата, ала гледаше Аби право в очите. — Трябва да сме много внимателни. Вашата мама е страхотно хитра, когато иска да постигне нещо.
— Тя не е мама — настоя пак Елизабет, — а Ники. Сигурна съм, защото аз пожелах да дойде.
— А дали и тя смята така? Не разбираш ли, че само те използва?
— Дру, стига — произнесе Аби разчленено и му намигна да излезе. След това се обърна и го изчака, явно подканяйки го да я последва.
Дру скръцна със зъби, но последва сестра си в хола.
— Не трябва да им говориш по този начин — каза Аби грубо, — та те са още деца.
— Божичко, Аби, мислиш ли, че ни бих желал да не ми се налагаше? Колко пъти още трябва да ги заболи, преди да се научат да се защитават? А и ти също? Надявах се, че не вярваш нито думица на тази жена.
— На Моник — да, но…
— Какво — Ники? Не ме будалкай, че вярваш на Елизабет, че я е пожелала тук.
— Не, не съвсем, но Моник наистина се е променила, откакто я върна от блатото. Може би след като си е ударила главата, вече вижда нещата по друг начин? Помоли ме да съдя за нея по това, което прави в момента, а не по постъпките й в миналото.
— Колко пъти се е молила да й се даде още една възможност? И колко пъти трябва да си затваряме очите, за да се окаже накрая, че ни е съсипала живота?
— Но има нещо в нея, Дру. По-различна е. Аз самата искам да й повярвам.
— Не можеш да си позволиш това. По дяволите, най-напред трябва да мислим за децата. Каквато и склонност да проявяваме, не можем да рискуваме тя да ги нарани отново.
— Ние ли? — Аби потърси погледа му. — Значи и ти усещаш същото. Нуждата да й се повярва?
— Не! — Дру отрече, но всъщност съзнаваше, че излъга. Това беше негова слабост, с която трябваше да се пребори. — Дори и да беше така, Аби, аз вече съм се парил. Запомни думите ми: намислила е нещо недобро. Моник те обезоръжава точно в момента, когато се подготвя да ти забие нож в гърба.
Обърна се и понечи да се присъедини към децата, но Аби го дръпна за ръкава и го спря.
— Нека да отида вместо теб. В такова настроение си, че ще оплетеш конците.
— Не бих желал да поощряваш…
— Не се безпокой. Ще направя така, че да запомнят, че майка им е големият лош вълк.
Той поклати глава.
— Не се шегувам, Аби, съвсем сериозен съм.
— Зная — отвърна му мрачно. — Станал си циничен, Дру Самнър. Но може би имаме нужда от вярата, че пожеланията все някога се сбъдват. Нуждаем се от някой като Ники, който да ни научи да се смеем и мечтаем отново.
Думите го жилнаха.
— Събуди се, Аби. Не съзнаваш ли, че вече ни е разделила и се караме, че е разцепила като с клин семейството ни?
— Така ли мислиш? От моя гледна точка изглежда, че само ти се дърпаш вироглаво.
След това се обърна да отиде при децата и остави Дру самотен в хола. Думите още ечаха в ушите му.
Моника вдигна поглед. Беше готова да направи всичко на света, за да я допуснат в стаята до леглото на Елизабет както всички други.