Пронизителните писъци продължиха и затова заведоха Юда в болница, но оттам по-късно се върна Джудит. „Нервна криза“ — споделяха хората шепнешком и Моника почувства, че това, което се бе пречупило в нея, и до днес все още не се беше оправило.
— Вземи го — предложи й го Джудит внезапно.
Слисана, Моника се опита да разтълкува загадъчната усмивка на леля си. „Джудит се нуждае от мен — си каза строго тя, потъпквайки импулса да избяга навън, — а аз съм единствена от нейното семейство.“
— Ето, сложи го.
— Не! — извика Моника. С огромен ужас осъзна, че Джудит й предлага пръстена. Едва се въздържа да не я плъзне по ръката. — Искам да кажа, че… не мога. Невъзможно ми е да приема такава ценност.
— Не ставай глупава, вземи го! — гледаше я напрегната Джудит. — Настоявам! — прибави по-ласкаво. — Хайде, искам да видя дали ти приляга.
Моника се засмя насила и скри ръце зад гърба си.
— Знаеш, че не нося пръстени. Никога не съм се интересувала от бижутерия. Освен това е твой. Задръж го поне докато…
— … умра? — закиска се Джудит. — Но именно това е причината да ти го дам. Да се предава на по-младите е обичай на нашето семейство. Нали не искаш да нарушиш традицията?
— Не, разбира се. — Беше съвсем объркана. Джордж Самнър й го беше подарил като годежен пръстен, следователно беше наследство на семейството на Дерек, а не на нейното. — Но… има много време, за да се грижиш на кого да го предадеш.
— Много време? — Джудит щеше да експлодира. — Споделила ли си превъзходното си мнение с моите лекари?
Моника се присви. Ракът би бил тежко изпитание за всеки, но за Джудит, свикнала отдавна на жалко, безпомощно съществувание поради приковаващата я болест, той бе истински кошмар.
— Когато му дойде времето, ще сложа твоя пръстен — обеща тя, но добави наум, че не би го направила независимо от задълженията си. — Но точно сега ми изглежда толкова… отблъскващ.
Джудит я погледна дълго и укорително, преди да върне пръстена на кокалестия си пръст.
— Добре, нека бъде по твоему — каза тя изморено и затвори очи.
Моника я обхвана разяждащо чувство за вина, тъй като още веднъж не бе подкрепила морално леля си, но точно когато стомахът й се обади, Джудит смени темата.
— Време е да си поговорим за бъдещето — каза внезапно тя.
— Вече имам своите планове и ги споделих с теб. — Моника се наежи. — Положих много усилия да получа висше образование. Държа на работата си и нямам намерение да се откажа от нея.
— Разбира се, че си работила много — каза Джудит с усмивка, потупвайки я по ръката. — Но ми кажи откровено, прави ли те щастлива грижата за чуждите хлапета? Никога ли не си се събуждала сутрин с желание да имаш свои деца?
„Какво цели?“ — помисли си Моника и отмести смутен и пълен със съмнения поглед. Никога не успяваше да скрие мислите си, също както и в момента.
Джудит продължи с мек и ласкав тон:
— Познавам те добре, момичето ми. Зная, че би дала всичко на света, за да притежаваш Ривърз Едж. Погледни ме в очите и ми кажи, че не е вярно.
— Какво искаш да кажеш? — Моника я погледна хипнотизирана.
Джудит се засмя, лицето й сияеше. Домогваше се до нещо, а Ривърз Едж беше примамката, с която щеше да улови Моника на въдицата си.
— Знаеш, че мога да ти завещая цялото имение.
— Ами Дерек? — Моника трудно си поемаше дъх и несъзнателно мислеше на глас. — Ще бъде ли съгласен?
— Предполагам, че да. — Джудит тържествуваше. — Особено ако стане твой съпруг.
— Мой какво?
— Съпруг. Баща на всички хлапета, които ти така много желаеш. Виждаш ли, сбъдват се всичките ти мечти!
Моника я прониза студена искра на унижение:
— Ти си го купила за мен, така ли?
— Недей да театралничиш. На Дерек не винаги му щрака пипето, но все пак е достатъчно умен, за да разбере преимуществата на такова съдружие.
— Не желая да бъда част от сделка, нито пък да встъпвам в „съдружие“ по твой каприз.
— Каприз ли? — Джудит я сграбчи за ръката и я стисна силно. — През живота си работих като черен дявол, за да не позволя на Дерек да превърне това място в някакъв провинциален клуб и игрище за голф. Сигурна съм, че ти би се борила със зъби и нокти, за да запазиш Ривърз Едж за мен.
— За теб ли?
— За спомена за мен. — Джудит отмести поглед, гласът й беше тих и далечен. — Не те моля за твърде много, нали? — Гърлото на Моника се сви при мисълта, че в най-скоро време леля й ще се превърне само в… спомен. Джудит продължи: — Освен това, какво значение има останалото, ако получиш всичко, за което си мечтала — тази къща, съпруг, деца — семейство. Твоята проклета работа дали струва колкото всичко това?