Той се усмихна.
— Жизненият опит ми подсказва, че нещастието не идва само. Никога не са ми падали пари от небето.
— Човек никога не може да бъде сигурен — каза тя безгрижно. — Животът винаги поднася изненади.
— Като теб например?
Тя се изчерви и прехапа долната си устна.
— Отново флиртуваш с мен, нали? Предпочитам да не ми се усмихваш по този начин. Предизвикваш у мен непозната реакция.
— А може би искам да направя странни неща с теб? — Изобщо не се замисляше какви ги говори. Гледаше неотклонно пълните й, червени устни и в ума му се въртеше само онази нощ в хола. — Вероятно бих направил и много повече.
Устните й затрепериха, очите й светнаха от очакване. Той разбра, че тя също си спомни за целувката им и че й се прииска да я повтори.
Наведе се над нея и в забрава — пренебрегвайки всичко и всички — я доближи, за да опита отново същото усещане. Прегърна я и я зацелува с такава настървеност и отчаяние, докато тя с тих стон отдръпна главата си, освободи се и се озърна наоколо.
Дру се изправи и стисна юмруци. Не можеше да прецени на кого се ядоса повече — на нея заради спирането на целувката или на себе си, за това, че започна. Тя го хвана за ръката.
— Не бива пред толкова много хора — каза му тя нежно и хвърли поглед към фермерите. — Достатъчно ни се смяха.
Отново стрелата й улучи целта си. Не беше мислил за общественото мнение, по дяволите, главата му се бе изпразнила от всяка мисъл. Може би и двамата се нуждаеха от лека, студена напитка.
Той предложи да донесе нещо освежително и тръгна към бара. Тя не се съгласи, но замълча, само се усмихна леко и го помоли да не се бави.
Съвсем неочаквано, докато се качваше по стълбите нагоре, усети непреодолимо желание да се върне пак до нея. Мислеше си за това и когато заслиза надолу с лимонада в ръка и в очакване на милата й усмивка, стигна до заключението, че нетърпението му произлизаше от необходимостта да контактува с Ники, а не с Моник.
Кога ли беше започнал да мисли за нея като за две различни жени?
Леко раздразнен, той избърза към предната палуба, но установи, че тя не беше сама. Преподобният Байърз размахваше заплашително пръст към нея, лицето му беше мрачно и зловещо. Ники изглеждаше потресена, Дру несъзнателно ускори крачка, за да я защити.
Байърз изчезна, когато Дру пристигна.
— Тоя пък сега какво искаше от теб? — попита с яд. — Преследва ли те?
— Не. Пътувал нагоре по реката във връзка с посещението си в Батон Руж. Това, че се натъкнах на него, беше чиста случайност.
Дру забеляза бледнината и треперенето й.
— Хайде, изпий това — напъха лимонадата в ръцете й. — Ще отида да видя какво иска.
— Не. — Тя поклати глава. — Моля те, остави нещата както са.
— Какво ти каза?
— О, нищо… — Но не го погледна в очите. — Избърбори някакви глупости за това, че съм била неспособна майка. И може би е прав. Не трябваше да оставям сами децата днес.
Напрежението на Дру спадна. Възнамеряваше да се хвърли като рицар да я спасява. Сконфузен от намеренията си й отговори по-остро, отколкото беше необходимо.
— Те не са малки, могат известно време и без теб. Не можеш да бдиш над тях ден и нощ.
— Зная. Но ме мъчи едно чувство… — прекъсна насред дума и сви рамене. — Прав си. Постъпвам глупаво. Не мога да предвиждам бъдещето. Предполагам, че само много ми липсват.
— Почти пристигнахме. След няколко минути ще се видите и лично ще се убедиш, че всички са живи и здрави.
Тя изпадна в мълчание и отпиваше от напитката си, а Дру шареше с очи, търсейки Байърз. Червеят беше изпълзял от дупката си, мислейки, че няма да бъде възпрепятстван, но се скри пак под земята, щом видя, че среща съпротива. „Някой ден много скоро — закле се Дру — ще науча преподобния да не тормози жена ми.“
Откъде се бяха взели тези защитни чувства спрямо нея?
В крайна сметка Дру остана доволен от пристигането им в Ривърз Едж, тъй като разсея мислите си. Както беше предсказал, децата ги чакаха и им махаха неистово. Дру трябваше да следва Ники, която се бе приготвила да слезе много преди корабът да акостира. Трите деца щяха да я изядат, когато тя стъпи на кея.
Дру се почувства като натрапник и стоеше настрана, докато те се прегръщаха и целуваха. Обзе го съмнението, че ако беше паднал в реката, никой нямаше да забележи.
— А какво прави този тук? — попита внезапно Елизабет.
Дру проследи изпънатия й пръст и видя Байърз, който ги гледаше втренчено от горната палуба.
— Няма да остане с нас — отговори й Ники, но въпреки това притисна детето до себе си. — Виждаш ли? Корабът го отнася надалеч.
Независимо от това децата се скупчиха около нея, сякаш се обединиха, за да я защитят. Още веднъж Дру се почувства излишен.