— Ако някой се нуждае от мен — каза с груб глас, — ще бъда на полето.
Ники го погледна с изненада.
— Много е късно. Наистина можеш…
— Пиесата свърши, време е за работа.
— Разбирам.
Само един Господ знаеше дали наистина го разбира, иначе щеше да знае колко много му се искаше да бъде оплетен отново в нейната магия. „Убеди ме да остана — молеше я мислено. — Направи така, че да се отдам на нуждата си да почувствам тялото ти силно притиснато към моето.“
Но проклятието на логиката и здравия разум тегнеше над него и той отмести поглед, преди големите й, воднисти очи да го обезкуражат окончателно. „Това е Моник — напомни си той, — жената, която владее изкуството да използва сладострастието ми срещу мен самия.“
Ядосан, той се обърна, само за да се спъне в нещо, забравено на пътя. Наведе се, за да го вдигне и видя, че е дамската й чанта.
— Какво си направила? — попита, мислейки на глас. — Тази сутрин беше значително по-тежка.
— А, нищо — отговори му прибързано тя, пристъпи и я грабна от ръцете му.
— Беше издута. Притискаше я до себе си, не се отделяше от нея, но чак сега се сещам, че този следобед… — не й обърна никакво внимание. — „Разбира се, че не. Беше заета да флиртува с мен и да ми измъква информация с широко отворени, невинни очи.“
— Нищо не е станало — повтори тя, но без да го погледне в очите. — Трябва да си сбъркал.
Разбра, че крие нещо от него, в противен случай не би била толкова развълнувана. Дру опита да се пребори с обзелото го разочарование и отвращение към себе си, но трябваше да признае, че тя пак беше постигнала своето. Но този път не само й бе позволил, но дори я беше поощрил да го направи на глупак. Приятният разговор, предложението й да му помогне — всичко е било само игра. Още една илюзия, предназначена да му отвлече вниманието от нещо по-важно.
— Права си — промълви, като си тръгваше, — заблудил съм се твърде много.
Моника гледаше след него със свито сърце. Разбра, че не й вярваше, но как можеше да му обясни какво е направила със скъпоценните камъни? По време на разговора, който проведоха, й се искаше повече от всякога да му помогне с нещо, но той нямаше да приеме и пукнат цент от нея.
Особено ако узнаеше това, което току-що й бе казал преподобният Байърз.
— Ники — запита Мъничето до нея, — може ли Седи да дойде да живее в голямата къща?
Смутена, забравила за момент децата, тя се обърна към Стивън за обяснение.
— Отидохме да видим близнаците — започна той. — Мъничето пощуря, като ги видя. Мисля, че ще одобриш, че бяхме с нея. И по-добре, че отидохме заедно, защото и Рейчъл дойде там.
— Опита се да открадне бебетата — извика Мъничето. — Каза, че ще ни види сметката, ако продължаваме да й се мотаем в краката.
— Боже господи!
— Но тя не ни направи нищо — успокои я Стивън, чувствайки се отговорен, като най-възрастен. — Рейчъл се страхува от чичо Дру. Освен това по едно време пристигна Джаспър и й каза да се пръждосва от очите му.
— Но той не може непрекъснато да стои там — започна да приглася и Андрю. — Докато той помага на чичо Дру, Седи трябва да бъде на сигурно място.
Моника изправи рамене.
— Вие тримата вървете в къщи, а аз ще видя какво мога да направя.
— Идваме с теб — заяви Стивън.
— Не. — Моника погледна многозначително сестричката му. — По-добре е да свърша това сама.
— Ако и ние присъстваме и можем да кажем на чичо Дру какво се е случило, Рейчъл няма да посмее да ти направи нищо. — Стивън замълча за момент, избра по-застрашителен тон, сякаш за да я убеди, че Рейчъл няма други намерения, освен да й направи нещо лошо. — Идваме — настоя безапелационно той, — независимо дали си съгласна, или не.
Вгледа се в очите на всяко дете и откри същия инат.
— Ще се нуждаеш и от помощта ни — добави Стивън. — Не е така лесно да преместиш Седи и близнаците.
Беше прав от всяка гледна точка.
— Много добре тогава, но само ако обещаете да не се отделяме един от друг.
Тримата закимаха нетърпеливо. Тя ги поведе през горичката към помещенията на робите и видя Джаспър на верандата на лечебницата, който сякаш чакаше помощ от нейде.
— Тъкмо тръгвах, мисис Ники — избърбори бързо той, пресегна се и взе сламената шапка зад него. — Наминах за малко. Ще се върна пак към своите задължения.
— Не съм дошла да те мъмря, Джаспър, а да се убедя, че Седи е на сигурно място. Децата ми казаха, че Рейчъл била идвала.
Той зарея поглед в далечината и замачка шапката в ръце.
— Каква е целта й, Джаспър? Защо проявява такъв интерес към синовете ти?