Прехапа устни и стисна дръжката на лъжицата.
— Казах ти го, преди тя да ме попита за скъпоценните камъни.
В паметта му изплува ярка картина — как Моник стиска дамската си чанта. „Не — повтаряше си наум. — Сигурно има и друго обяснение.“
— … А сега и Сара Джейн ми поръча да те предупредя.
Погледна я неразбиращо, не беше чул предишните й думи.
— За какво?
— Относно Дарси и Моник. Нали ти казах, че го чухме как спомена за заселването си недалеч от нас с цел да е близо до нея.
Дру вече знаеше за намерението му да се пресели, предишната вечер до полунощ го беше разпитвал как се отглежда захарна тръстика. Но перспективата беше далечна, а другото представляваше истинско предателство. Може би Моник би излъгала само него, но не и приятеля му.
„Ники също не би ме измамила“ — помисли си с непозната досега убеденост.
— Аби, не разсъждаваш логично. Веднъж защитаваш Ники, а след това я заливаш с обвинения. Какво ти става?
— Не зная. Но Сара Джейн смята, че не трябва да я изпускаме от очи. За да предотвратим това, което се е случило на Робърт, да не стане и с теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам — изхълца за втори път и хвърли лъжицата на пода. — Кълна ти се, нищо повече не ми е известно.
Дру я проследи с поглед как изтичва навън от стаята и се почувства безпомощен. Вдигна лъжицата и я остави на мястото й. В едно беше съгласен напълно със сестра си — и той не беше ориентиран какво ставаше около него.
Стивън и Андрю заведоха Моника до открития заден двор, за да й покажат завършената клетка на крал Артур. Тя я разгледа и остана възхитена.
— Сами ли я направихте, момчета?
Андрю кимна ентусиазирано, но Стивън само сви рамене. Беше проявил сръчност, но не се похвали, стоеше наежен и настрани. Чакаше да чуе мнението й, сякаш беше въпрос на живот и смърт. На нея никога, не бе й се искало повече да го прегърне.
— Хитро измайсторена — продължи. — Харесва ми, че сте я разделили на две отделни части.
— Едната е тронната зала — намеси се Андрю. — Виждаш ли листото от лилия? Сложихме го по идея на Стивън. Всъщност — додаде с глуповата усмивка, — той направи цялата клетка, а аз само му донесох дъски и пирони.
— И ти работи с чука — не пропусна да отбележи тихо брат му.
— И двамата сте свършили отлична работа. Никога не съм виждала по-добре забити пирони. — Усмихна им се.
Андрю засия, а Стивън едва удържа усмивката си.
— А дали… е така добра като старата клетка на Андрю?
Стивън изгаряше от нетърпение, а Моника не можа да сдържи възторга си.
— Във всяко отношение. Ако не знаех за предишната, щях да се закълна, че ти и чичо ти Дру сте партньори в клеткостроенето. Много би ви подхождала фирма с име „Самнър и Самнър“ или още по-добре.
— „Дру Самнър и син“.
Андрю я изгледа с нескрита изненада.
— Значи знаеш?
— За какво?
— За Стивън и чичо Дру.
Тонът му беше съвсем естествен и Моника нямаше да му обърне внимание, ако брат му не го бе скастрил със свирепа физиономия.
— Трай си! — сряза го Стивън.
— Но тя е Ники! — запротестира Андрю и се озадачи. — Нали я чу? Вече знае.
Моника не знаеше, но като размисли, си каза: „Защо не!“. Погледите и държанието им показваха, че не можеше да не са излети от един и същи калъп.
— Андрю, защо вече не сложиш крал Артур в двореца? — каза му отмерено и кимна към клетката.
— Междувременно брат ти и аз ще се поразходим. — Стивън се дръпна, но тя добави: — Моля те!
Въпреки че и двамата не се почувстваха особено щастливи, Стивън я придружи. Моника замълча продължително, за да подбере най-внимателните думи и да му даде възможност да се отпусне. Странно, но никога не се беше съмнявала, че Дру е бащата на Стивън. Можеше само да подозира как момчето беше открило тази тайна.
Спряха до великолепен дъб, облегна се на дебелия му ствол, обърна се с лице към него и започна внимателно:
— Зная, че да се говори на тази тема е прекалено лично и може би — болезнено, но се нуждая от помощта ти. Има толкова много неизвестни неща около мен, че вече се страхувам за всяка своя дума или жест — да не извърша нещо погрешно. Колкото повече познания имам, толкова по-малка е вероятността да нараня някого, без да искам. Разбираш ме, нали?
Той кимна с глава.
— Мисля, че нямам нищо против да поговорим. — Какъв ужасен товар носеше момчето. Нищо чудно, че се държеше непрекъснато сериозно.
— Би ли ми казал как разбра?
— От мама.
— Тя ли ти каза? — попита ужасена.
Той кимна за втори път.
— Отначало не й вярвах. Поне докато не я чух да го казва на татко. Караха се заради това, че ни заключваше в гардероба, и мама му каза: „Какво те интересува, щом не е твой син?“ Все още не можех да повярвам, но видях лицето му. Повярва, следователно беше истина.